Оръжието на победите на Българската армия през Балканската война 1912-1913 година 

Манол Тенчев, майор о.р., експерт по национална сигурност и отбрана

  • България започва да се готви за осъществяването на своята национална кауза още след Берлинския конгрес. Усилено изгражда армията си и води активна външна политика за освобождаването на българите, останали под робство. За кратко време страната натрупва значителен военен опит и мощ. И до днес се знае, че победителите от времето на Балканската война са прославили българското оръжие. България се включва активно в тази неизбежна война за да освободи от турско владичество 1 700 000 българи, населяващи Македония и Одринско. На 17 септември 1912 г. е обявена обща мобилизация, която е посрещната с неописуем възторг. Започва въоръжаването на подготвения за решителни действия български народ.
  • Българската държава извършва въоръжаването на армията си, придържайки се върху принципите на централизма, неприкосновеността и стриктното ешелониране до всеки отделен боец. Тези принципи залягат в “Закон(а) за снабдяването на войските с предмети за въоръжение, облекло, храна и разни други потребности” от 1891 г. и в “Закон(а) за неприкосновените запаси на армията” от 1905 г.
  • Техническото модернизиране на армията започва още от началото на ХХ век и се извършва главно по отношение на артилерията, инженерните поделения и домакинските части. Снабдяването с въоръжение се извършва със средства, одобрени от Парламента под формата на свръхсметни кредити и се възприема като специално обособена част от общото военно домакинство. Към въоръжението се отнасяли всички видове оръдия, пушки, револвери и пистолети и числящите се към тях принадлежности, както и сабите, шашките, щиковете и тесаците. Оръдията и боеприпасите били обособени в две групи – действащи и запасни. Приет е твърд курс да се купува само най-новото, модерно и надеждно въоръжение.
  • В навечерието на започналата преди 100 години Балканска война (5 октомври 1912 г.), България не разполага със собствена военна индустрия. През 1910 г. се създава картелът на барутните фабрики в България, но в навечерието на войната Военният арсенал се ограничава само с изработката на куршуми, сглобяването на патрони и подмяната на барута на боеприпасите с изтекъл срок на годност. Това налага въоръжаването и превъоръжаването на армията да се извършва чрез внос от чужбина. С тази дейност е натоварено Военното министерство, което осъществява търговски отношения с фирми предимно от Австро-Унгария, Германия, Франция, Русия, Белгия и Италия. Поради това през периода 1885 – 1912 г. стрелковото въоръжение на БА по производствен произход е предимно руско, германско и френско.
  • Важна заслуга за превъоръжаването на БА имат и някои политици начело със Стефан Стамболов. Строго се спазва изискването за Българската армия да се закупува само оръжието с най-добри бойни характеристики. Складирането и разпределението на оръжието и боеприпасите става чрез попълване на низшестоящите складове от висшестоящите. Така в хода на Балканската война нашата армия успешно решава един от възловите въпроси на военното изкуство - безпроблемното снабдяване на огромна мобилизационна армия във военно време. Въпреки вечното недоволство на военното министерство, военния печат и почти всички военни специалисти, отпусканите финансови средства като цяло са били достатъчни за числеността на действаща армия в навечерието на войната. За съжаление част от оръжейните доставки по различни причини са били забавени, поради което част от мобилизационната армия е изпитвала обективни затруднения при изпълнението на някои от поставените й задачи.

     
  • През 1902 г. българските военни специалисти започват изпитания на системите пистолети “Люгер–Парабелум” (на въоръжение в германската армия с калибър 7,65 мм от 1902 г.), а също “Манлихер” и “Рот Щайер”. Впоследствие те се спират на “Люгер Парабелум - 08”, но с калибър 9 мм, обр. 1911 г., който тежи 1 кg с пълнител, съдържащ 8 патрона, има далекобойност 1500 м. и техническа скорострелност 100 изстр./min.  Началната скорост на куршума е 340 м/с, а практическата скорострелност – 30-40 изстр./мин. Пистолетът е конструиран от Георг Люгер по прототип на пистолета на Борхард (Hugo Borchardt), главен инженер  на берлинския оръжеен завод  Ludwig Lowe und Co. Той е приет на въоръжение в Българската армия през 1908 г. Благодарение и на българските поръчки, съревнованието между конструкциите на Маузер и Люгер от началото на ХХ век, убедително е спечелено от Люгер. Поради ред съображения моделът Р-08 се налага над К-96 “Брумхендл” и започва победното си шествие, продължило почти до началото на Втората световна война.
  • За нуждите на националноосвободителното движение в териториите останали извън границите на България, ВМОРК начело с Б. Сарафов закупува над 1000 бр. револвери от различни модели, в преобладаващата си част “Лебел”, “Смит & Уесън”, “Гасер” (австро-унгарски и черногорски), “Маузер”, “Наган” (белгийски и руски), “Булдог” и “Тюфекчиев” – български проект, белгийска фабрикация.


  • В навечерието на Балканската война 1912 г.  офицерският корпус и сержантският състав на Българската армия разполагат с късо щатно оръжие от два основни вида - 4450 пистолета "Люгер Парабелум - 08" с 45 500 патрона и 1508 револвера "Смит & Уесън" с 294 631 патрона. След мобилизацията общата численост на офицерският корпус достига 6757 души, т.е. съществува недостиг от 799 бр. револвери и пистолети. Това наложило да се раздават стари модели револвери “Смит & Уесън”, както и други различни системи, събрани от населението. Целият личен състав въоръжен с револвери и пистолети носел в себе си отпуснатите 24 патрона. Освен това в близките и по-отдалечени фронтови складове се съхранявали още по 24 патрона за късото щатно оръжие.


  • Що се отнася до легендарните американски револвери "Смит & Уесън" – „Руски модел” обр. 1869 г., то 2000 бр. от тях са подарък от изтеглилата се през 1879 г. руска армия. БА получава безвъзмездно и 100 000 патрона за тях, доставени от предните арсенали на действащата руска армия. В края на 1879 г. и началото на 1880 г. пак от Русия, но вече срещу заплащане, са доставени още 2700 бр. 10,67 мм револвери “Смит & Уесън”, обр. 1876 г. Шестзарядният револвер калибър .44 (11,67 мм) остава като основно въоръжение до 1911 г. Но през септември и началото на октомври 1912 г. предвид възникналият недостиг от пистолети, току-що прибраните в складовете револвери "Смит & Уесън" отново се изкарват и се раздават на запасните офицери и подофицери. Револверите „Смит & Уесън” се използват от сержантския състав дори и при бойните действия на БА през Първата световна война.
  • Официалното постъпване на въоръжение на 10,67 мм револвер “Смит & Уесън” в БА става чрез “Привременно положение за българската войска” от 17.12.1879 г. То замества дотогава действащите “Временно одобрени общие основания образования и устройства земского войска Княжество Болгарского”, одобрени от княз Дондуков-Корсаков на 14.05.1879 г. Според глава 5, §24 на “Привременното положение”, пехотните фелдфебели, кавалерийските и артилерийските унтерофицери са въоръжени с револвер “Смит и Уесън”, руски образец. Въпреки, че офицерският корпус не се споменава, на практика офицерите от всички родове войски, тръбачите, и войниците от артилерийските батареи също са  въоръжени с посоченото оръжие. От създаването на БА почти до ден днешен късото огнестрелно оръжие се превръща в неизменен атрибут към бойната и строева униформа на българския офицер. Той се носи на точно определено място – в закрит кожен кобур закачен на широк офицерски колан над десния хълбок с дулото надолу, а дръжката – назад. Към щатното снаряжение се е числял и шнур свързващ револвера с колана.
  • От 1889 до 1903 г. в основни линии приключва процесът на превъоръжаването на българските пехотни полкове с австрийските магазинни пушки "Манлихер", образец 1888-1890 г., а по-късно и с най-добрата за времето си - обр. 1895 г. Кавалерията и останалите родове войски получили карабина от същата система. Скорострелността на въпросното оръжие била от 8 до 12 изстрела в минута. През 1903 г. се въвежда и бездимният барут за него.
  • Решението за превъоръжаването на БА със скорострелните 8 мм австрийски магазинни пушки “Манлихер”, обр. 1888 г. е взето през 1889 г. Приети са на въоръжение през 1890 г. по инициатива на военния министър полк. Сава Муткуров. Те стреляли с унитарни патрони, заредени с черен димен барут. Първият договор с австрийската фирма “Щаер” за доставка на 60 000 пушки “Манлихер”, обр. 1888 г. бил сключен на 25 дек. 1889 г. Следват договори за доставка на още десетки хиляди пушки и карабини “Манлихер”, обр. 1888, 1891 и 1895 г. и милиони патрони за тях. Осем мм пушка “Манлихер”, обр. 1895 г. била с магазин за 5 патрона и била съоръжена с щик-нож. Началната скорост на куршума с димен барут е 530 м./с., а с бездимен - 620 м./с. Мерникът е разграфен за стрелба до 2500-2600 крачки. Тази пушка е на въоръжение в БА до края на 40-те г. на ХХ век.
  •          БА влиза в Балканската война 1912-1913 г. с 269 709 бр. 8 мм пушки “Манлихер” обр. 1888/95 г. и 9 256 бр. 8 мм карабини “Манлихер” обр. 1888/95 г. или общо 278 965 пушки и карабини “Манлихер”. Освен тях БА разполага и с 51 528 бр. 10.66 мм пехотни и драгунски пушки “Бердана №2” и 12 935 бр. 15.24 мм пушки “Крънка”. Така, според статистиката, общият брой на наличните пушки и карабини от всички видове е бил 343 428 броя.  

  • Наличните патрони за “Манлихер” били 186 079 356 (вкл. и за картечниците “Максим”), за “Бердана №2” – 22 401 891 и за “Крънка” – 2 793 113. Това означава, че за всички видове пушки и карабини (вкл. и за картечниците) е имало в наличност общо 211 274 360 патрона или приблизително по 600 за всяка пушка. Така в действителност значително е надхвърлен нормативът от 350 патрона, заложен в наставлението за мобилизация от 1910 г. Според други сведения, в навечерието на Балканската война БА е разполагала с общо 212 311 000 патрона за пушките и картечниците си.
  • Тези данни показват, че е имало недостиг както на пушки, така и на патроните за тях, а около 23% от пехотното оръжие е било стари системи. Въпреки внушителните доставки, стрелковото оръжие се оказва недостатъчно, тъй като личния състав на действащата армия е наброявал 366 209 души, а с мобилизираните общият състав на войските под знамената достига 599 879 души. Необходими са били поне още около 50 000 пушки “Манлихер”. За основната пехотна пушка “Манлихер ‘95” имало по 600 патрона на цев, което било недостатъчно за по-продължителна война. Въпреки това Българската армия показва чудеса от героизъм и предизвиква възхищението на военните експерти в целия свят. Нормативът за неприкосновен запас бойни патрони за всяка пушка в пехотата първоначално е 200 броя, но в навечерието на войната е вдигнат на 500 бр. За карабините на кавалеристите и пионерите са предвидени по 90 патрона.
  • Опълчението, инженерните, морските и допълващите части разчитали на пушката "Бердана № 2" с щик, а някои охраняващи и допълващи части били въоръжени с още по-старите и снети от въоръжение “Крънка”. Част от инженерните войски и някои доброволци заминали за фронта без огнестрелно оръжие. Те били снабдявани с пушките на загиналите и ранените в сраженията войници. Едва през 1913 г. инженерните части били снабдени с доставените от Австрия 15 000 пушки и 10 000 карабини “Манлихер”, поръчани през 1912 г. При превземането на Одринската крепост БА пленява от турския гарнизон 18 478 пушки “Маузер” и “Мартини” и 12 120 000 патрона за тях.
  • БА не е подготвена за Междусъюзническата война 1913 г. Част от стрелковото оръжие е изгубено, повредено или износено от Първата балканска война. Плененото от Одринската крепост турско оръжие още не е ремонтирано. Въпреки това, БА самоотвержено воюва с 378 966 пушки и карабини на четири фронта срещу всичките си съседи, но не допуска навлизане на противника в големите градове и столицата София.


Изобретяването на автоматичното стрелково оръжие и на картечницата “Максим”, налагат необходимостта от въвеждането им на въоръжение. Към създадения през 1896 г. арсенал в София са предадени складовете със запасни части за картечното въоръжение. Българските специалисти по въоръжението внимателно следят тенденциите в превъоръжаването на големите европейски армии с автоматично оръжие, каквото е картечницата. Мащабното въоръжаване на БА с картечници започва в навечерието на войните от 1912 – 1918 г., но интересът към тях датира от по-рано. През 1889 г., с Указ № 28 от 5 февруари е разрешено да бъдат закупени 10 картечници “Хайрем Максим”, изобретени от американския конструктор Хайрем Стифънс Максим, който с англичанина Т. Норденфелд основава в Германия завод за скорострелни оръдия и картечници.
Според Закона за устройството на въоръжените сили на Княжество България от 1903 г., във всеки пехотен полк трябва да има по един картечен взвод, т.е. по това време техният брой е 36. През септември 1905 г. Българският артилерийски комитет взема решение да се закупят картечници “Максим”, “Хочкис”, “Норденфелд”, “Бергман”, “Колт” и “Шварц - Лозе” за изпитание съгласно протоколи № 4 от 17.09.1905 г. и № 3 от 04.04.1907 г. Решението за покупка на картечници “Максим”, обр. 1904 г., се взема на 5 август 1907 г., но изискването е било те да са приспособени към възприетия в България калибър 8 мм.
Картечницата система “Максим-Шпандау” е производство на германската оръжейна и амуниционна фабрика Шпандау в Берлин и има теоретична скорострелност 500 изстр./мин., а бойната е 400 изстр./мин. Системата е с водно охлаждане с вместимост на охладителя 4 L вода, като без добавка на вода може да произведе до 3000 изстрела без смяна на цевта. Картечницата с охладителя тежи 22 кг., а с лафета – 46,5 кг. Лентата е за 250 патрона. Образецът от 1904 г. е на лафет шейна, а този от 1909 г. е с лафет тринога. Доставени са общо 232 такива картечници за въоръжаване на картечните роти на пехотните и кавалерийските полкове. За пренасяне на пълния комплект от принадлежности на картечницата “Максим-Шпандау” са били необходими 6 товарни коня. В него влизат 4 запасни цеви и 30 сандъчета с боеприпаси.

  • След преминаване на специални тестове според изискванията на български военни специалисти, през 1908 г. започват да се доставят и тежките картечници "Максим". Тяхната бойна скорострелност е 250-300 изстрела в минута. Вносът им се увеличава чувствително през 1911 г., когато е регистрирана крупна доставка, състояща се от 88 картечници и 72 щита за постъпващите на въоръжение в пехотата. Това позволява да се сформират 36 тежкокартечни групи, придадени към пехотните полкове и кавалерийските бригади. Всяка от тях разполага с по 4 до 6 картечници.


За картечната рота на всеки пехотен полк се предвиждат 24 товарни коня, носещи 24 товара патрони. За всяка картечница са се полагали по 36 000 патрона.  Съгласно Наставлението за мобилизация, останалите количества боеприпаси се съхраняват в софийския и шуменския огнестрелни складове. През 1905 – 1910 г. при стрелковата подготовка вече се набляга и на обучението с картечниците. За усвояването и бойното им използване се създават необходимите устави и наставления. По това време те са се възприемали от командването на БА като “пехотна артилерия”.
В навечерието на Балканската война БА разполага с 232 бр. т. к. “Максим-Шпандау”, обр. 1908 г., всяка от които с боекомплект от 80 000 бр. патрони. Общият брой на патроните за картечниците, включително и за пушките и карабините “Манлихер”, е 186 979 356. Според други източници тежките картечници са 248 бр. с 212 311 360 патрона, като за всяка са заделени приблизително по 80 000 патрона. Патроните за картечниците “Нобел” и “Гатлинг” били 118 500 бр., а за “Норденфелд” и “Шкода” – 18 500 бр. По време на Балканските войни 1912 – 1913 г. картечарите от българската пехота носели със себе си полагащите се 14 200 патрона за картечница. В близкия до фронта огнестрелен склад на дивизията се съхранявали още по 9 600 патрона за всяка картечница. 
При превземането на Одринската крепост БА пленява от турския гарнизон общо 46 картечници, от които 23 картечници “Максим”, една “Хочкис”, шест “Норденфелд”, 11 бр. десет-цевни и 5 бр. пет-цевни картечници с 581 200 патрона за тях. Част от картечниците са повредени от огъня на българската артилерия. След приключването на бойните действия през 1913 г., броят на изправните картечници е 209, а на повредените – 41, което е 19,6% от общият им брой.

  • Превъоръжаването на българската артилерия с по-модерни далекобойни 75 и 87 мм нескорострелни круповски оръдия започва след Сръбско-българската война от 1885 г. Два договора за крупни доставки са сключени през 1897 г. с фирмите "Круп" и "Шнайдер". Ежегодният внос на 75 мм скорострелни полски оръдия от френската фирма "Шнайдер Кане" започва от 1904 г. Тяхната скорострелност е от 18 до 40 пъти по-голяма от тази на "Круп". През 1904 г. се прави и доставка на 30 броя 150 мм гаубици "Шнайдер" за крепостните батареи. До края на 1906 г. всички 75 мм батареи на планинската и полската артилерия са превъоръжени със скорострелни оръдия "Шнайдер". Така френските артилерийски системи успяват да заемат значително място в българската артилерия в навечерието на войната. Стремежът на ръководството на Българската армия е било да се постигне тогавашното теоретично изискване на 1000 пехотинци да се осигурят 4 оръдия. Отчита се недостигът от 300 оръдия за обсадния артилерийски парк. Артилерията ни влиза във войната с 1109 броя различни видове оръдия и гаубици с 837 000 снаряда, т. е. около 800 на цев. Това означава, че не е достигната и нормата за боекомплект от 1000 снаряда на оръдие.  
  • Доставката на самолети за българската авиация започва през 1910 г. При избухването на Балканската война техният брой е 21 предимно от френските модели "Блерио" и "Фарман". Въздухоплавателното отделение разполага и с 2 балона за въздушно наблюдение и разузнаване. В хода на бойните действия броят на самолетите на българската авиация достига 27, включително и два пленени при Лозенград турски "Хайнкел" - първия авиационен трофей в историята. Използвани са и самолетите „Нюпорт”, „Воазен”, „Сомер”, „Албатрос” и „Бристол”. Към края на октомври 1912 г. Първо аеропланно отделение разполага с 22 летци. На 16 октомври 1912 г. е извършено и бойното кръщение на българската военна авиация. С биплан „Албатрос” пилотът Радул Милков и наблюдателят поручик Продан Таракчиев летят над Одрин, разузнават за разположението на противника и хвърлят две ръчни гранати. Така изобретателните българи за първи път в света използват самолета като бомбардировач. Извършени са десетки полети за разузнаване, бомбардиране, коригиране на артилерийския огън, пускане на позиви и въздушно фотографиране на позициите на противника. Така в движение се ражда и се поставя в световен план началото на българските ВВС. Българските летци завоюват абсолютно превъзходство в небето.
  • Черноморският ни флот разполага с шест 98-тонни миноносеца. Те също са френски и са построени през 1907 г. от фабриката на "Шнайдер" в Шалон. Моряците от миноносеца "Дръзки" успяват да извадят от строя бронирания крайцер "Хамидие" и по този начин да откажат турския флот от по-нататъшни активни действия край българските брегове.
  • С посоченото въоръжение и благодарение на високия си боен дух, българският войник успява да разгроми 36 от общо 56-те дивизии на противника, срещу които воюва през Балканската война. Въпреки примитивното и често непригодно облекло и снаряжение, Българската войска показва на света, че умее да използва пълните възможности на притежаваното оръжие, когато е налице необходимата й за това патриотична мотивация. С това оръжие, предоставено му от българската държава, нашия войник постигна блестящи победи и покри с неувяхваща бойна слава Майка България.
  •                  
  • Информационни източници:
  • 1. Стрелковото оръжие на Българската армия 1878 - 1990, Издателство на МО “Св. Георги Победоносец”, 1994 г.;  
  • 2. Българската армия 1877 – 1919 г., Институт за военна история при ГЩ на БНА, ВИ, 1988 г.;
  • 3. История на служба АВ в Българската армия 1878 – 1990 г., Издателство на МО “Св. Георги Победоносец”, София, 1998 г.;
  • 4. Кълнъков, Н., Оръжието на българския народ през вековете, София, 1984 г.;
  • 5. Българската армия в Първата балканска война 1912-1913 г., Енциклопедичен справочник, Издателство на МО „Св. Георги Победоносец”, София, 1997 г.;
  • 6. История на военната авиация на България, Институт за военна история при ГЩ на БНА, Военно издателство, София, 1988 г.;
  • 7. Людмил Петров, Военната икономика на България, Университетско издателство „Стопанство”, София, 1999 г.;    
  • 8. Тодор Предов, Стрелковото оръжие на артилерийското въоръжение на Българската армия през Балканската война, Юбилейна военнонаучна конференция „90 години от Балканската война 1912-1913 година”, проведена в София на 15 октомври 2002 г., Издание на МО, ВИ – ЕООД, София, 2003 г.;