Африка

2

Пропуснах да поясня, че Хавиер е хидро-инженер. Работата му в Намибия е свързана с водоснабдяване и за него главната цел на нашето пътуване беше блатистата местност Лиамбези. Намибия е първа в света по добив на диаманти и последна по добив на питейна вода. Лиамбези е един огромен воден резервоар и моят приятел имаше фантастични планове за използуването му. Проблема беше в това, че водата се задържа само три месеца – докато Замбези има високо ниво и пълни през Чобе и Квандо този естествен резервоар. Паднеше ли нивото на Замбези, водата от блатата се източваше обратно през същите две реки. Лиамбези, Чобе, Квандо и Замбези образуваха верига от скачени водни съдове – рай за африканските животни. Хавиер имаше идея как да спре връщането на водата в Замбези. Това щеше да превърне Лиамбези от заблатена местност в целогодишно езеро и да разшири границите на животинския рай. Щеше да има в изобилие и питейна вода за местното население. Одобрявах идеята му и се съгласих да прекосим с проучвателна цел цялата местност, въпреки опасността от затъване. Между другото, испанецът ме увери че е първокласен шофьор.

Изминахме успешно повече от сто километра около блатата. Беше неописуема гледка. Ниските участъци бяха наводнени и покрити с гъста, храстовидна растителност. Съпътстваха ни разнообразни газели и антилопи. Навред лежаха повалени от слоновете дървета. Огромни баобаби стърчаха по възвишенията. От недостъпните им клони пъргави маймуни ни се присмиваха с разголени, зачервени задници. Стада биволи преграждаха пътя ни и се налагаше да ги изчакваме. На няколко места забелязахме пресни следи от лъвове. От блатата прииждаше вече познатият ни рев на хипопотамите. Ята от диви патици и плавно летящи пеликани кръжаха в небето. Бяхме попаднали в царството на животните. И ето случи се най-лошото – захласнати по животните, попаднахме на песъчлив участък и заседнахме. Колелата се вкопаха и дъното на джипа опря в мекия пясък. Нямаше излизане от тук без чужда помощ.

Първата ми реакция беше да сгълча първокласния шофьор. Той хвърли обратно вината върху мен с довода, че съм бил разсеян навигатор. Спорът прерасна в жестока кавга, от която разбира се нямаше никаква полза. След около час препирни, страстите се поуспокоиха и чак тогава започнахме бавно да осъзнаваме сериозността на положението си. Намирахме се на два дена път пеша от най-близкото населено място, ако въобще подобно пътуване можеше да се предприеме. Бяхме в плен на всевъзможни хищници – лъвове, леопарди, хиени и чакали. Биволите и слоновете не бяха по-малко опасни. Да не говорим за змиите. Възможно най-отровните – черни и зелени мамби, кралски, зеброви и плюещи кобри. Под всеки втори камък вероятно се криеше скорпион или тарантела. Имахме една бутилка вода, три бири и почти никаква храна. Всяко излизане от колата криеше смъртна опасност.

Неволно се сетих за онези четирима американски туристи, които загинаха миналата година на Брега на Скелетите – петстотин километра крайбрежна ивица, на която атлантическият океан изхвърля всевъзможни отломки. Покрита е с продънени кораби и със скелети на моряци. И днес там все още се намират бутилки с послания на корабокрушенци от шестнайсети  век. Точно такива бутилки търсели американците, когато джипът им се повредил. Намирали се на триста километра път през намибийската пустиня до Тора Бей – най-близката населена местност. Решили, че е най-разумно да чакат помощ – в Тора знаели за тях. Още първия ден свършили водата. Изкарали втория и третия ден без вода, ала заради извилата се пустинна буря помощ не идвала. На четвъртия ден се сетили, че в охладителната система на колата има много вода, отвъртели пробката на резервоара и пили. Спасителният екип на Тора Бей ги открил едва на шестия ден, когато утихнала бурята. И четиримата били мъртви – отровени от антифриза.

– Хавиер, някой знае ли че сме тук? – попитах уплашено.

– За мен никой не знае – отвърна той. – А за теб?

– И за мен никой! Жена ми е в България с детето.

Последва дълго мълчание. Всеки търсеше изход от положението. Сетих се, че неотдавна в Катима Мулило, на около сто и петдесет километра от нас, бяха поставили антена за безжични телефони. Включих телефона, ала нямаше сигнал. Качих се на покрива на колата и ми се стори, че за миг се появи едно деление. Обнадежден се втурнах към най-близкия баобаб. Дори и не мислих, че може да връхлетя на някоя змия. Стигнах задъхан пред дървото и разбрах, че е невъзможно човек да се изкачи по гладката му кора. Огледах се наоколо и забелязах наблизо една африканска акация. Въпреки бодлите й успях да се кача на върха й. Там от време на време се появяваше по едно деление сигнал. Набарах телефона на Валя – българка от столицата, но точно когато чух гласът й, връзката се разпадна. Повторих и потретих. След безброй опити батерията ми се изтощи. Върнах се при колата, за да взема и опитам с телефона на Хавиер. Той изриваше пясъка от колелата и слагаше счупени клони от храсти под тях. Взех телефона му и се устремих към най-високата акация в околността.