РЕПОРТАЖИ „НАМИБИЙСКА ТРАЕКТОРИЯ” ЧАСТ ІІ

БЛЯСЪК НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА

11111111... Вървиш в своя свят. Светофари, банки, трафик от лъскави возила… Познати до болка реклами и фирми. Ако изключиш хората – и фактът че си в Африка се стресираш от близката сетивност и асоциираш в затъналата действителност на собственото си ежедневие, от което се опитваш да избягаш толкова далеч. Изненадата от столицата на Намибия е смайваща. Уникалният Уиндхук отпреди 7–8 години се е превърнал в модерен, средностатистически, глобализиран стандартно европейски град. Населяват го някакви други същества. Хората, които мечтаех да видя отново, вече ги няма. Всичко типично и впечатляващо в алгоритъма на местната култура и идентичност е изчезнало безследно. Някой майстор на глобализацията е изваял безпощадния образ на успеха и тези добри, безгрижни, нецивилизовани, 75% болни от спин, населяващи това божествено място човеци, са яхнали скъпи лимузини, гледат през теб, защото някой ги е накарал да мислят, че са успели…

… и без война, цивилизовано превземат диамантите, урана, дивите животни и бъдещето им.

Спомняте ли си у нас /в България/ т.нар. „преход”. София и големите градове се изпълниха с хора от провинцията. Без значение образован ли си, умен или гениален, без значение какво знаеш или можеш – имаш ли пари, значи си „някой”, можеш партия да поведеш, та и министър-председател да станеш… Тук, днес е същото – всички се държат като мутри, но мутрите все още са полицаите /т.е. има държава/. В потвърждение на мисълта ми, безсмислен крясък от полицейска сирена кара няколко лъскави возила да се свият стреснато, а стресираните негърчета в костюми чинно и смирено да потънат в кожения салон, сменили погледите си. Надменно гледа само полицаят, който моя спътник позна и каза, че сам не може да попълни и изготви дори фиш за глоба.  На светофара демонстративно и предизвикателно свойски му помахва млада, красива жена, с три-четиригодишно момченце, което явно лудуваше неконтрилируемо наоколо. Загледах се в тази изкусителна жена. Беше облечена ослепително, като за модно ревю в Монако. Прическата, на стотици плитчици, бе прибрана в кок със скъпа превръзка и като прибавим гримът, вероятно предиобедът не би стигнал /като време/ да се постигне тази „глава”. Тя приклекна точно до мен, извика малкия, каза му нещо, извади дребна банкнота от оранжево-синя чанта и му я подаде. Хлапето погледна с ококорени очи, седна до мен и докато бях там не мръдна от мястото си, а очите му – от банкнотата… Майката ме гледаше победоносно и ми се усмихваше, като на полицая. Ограничени хора, добри в същността си – щастливи и претендиращи с видимо материалното, дребно, консуматорско /кола, дрешка, прическа/, което за няколко години завинаги е подчинило съзнанието им на пазарния свят – простичко и завинаги.

Банките и монополите са тук. Тази щастлива и красива земя /защото бе различна от  този свят/ рухва пред блясъка на глобалния пазар на души и дарява своя диамантен блясък на машината, наречена цивилизация.

 

ЛМ

15май 2014г. Уиндхук /студио Мишо/