Генерал Владимир Заимов /1888-1942г/

20090521_0028На 1 юни 1942 г. на Гарнизонното стрелбище в София беше разстрелян генералът от запаса Владимир Стоянов Заимов. Той бе осъден на смърт от военнополеви съд, а Цар Борис отказва да отмени смъртното наказание!

Заимов е роден на 8/20 декември 1888г. в гр.Кюстендил. Той е син на видния български национал-революционер – Стоян Заимов. Бащата се ражда по време на Кримската война – 12/24 август 1853г., когато  у нас вилнеят турските власти. Те не можаха да простят на  българите, че участваха във войната с доброволчески чети и помагаха на руснаците. Турците вършеха много злодеяния и насилия. По това време загинал и бащата на Стоян – точно когато се раждал сина му и за това е наречен на негово име.

Стоян Заимов продължава борбата на баща си и я издига на по-високо ниво – борба за пълно национално Освобождение. Стоян Заимов става народен учител и съратник на В.Левски и Атанас Узунов в изграждането на Вътрешната революционна организация. Заловен от турците, съден и окован във вериги е заточен в Диарбекир от където успява да избяга и се отзовава в Румъния. Там се среща с титаните на мисълта и делото Хр.Ботев, Л.Каравелов, Панайот Волов и др. Като водач във Врачанско по време на Априлското въстание е заловен от турците и осъден на смърт. На процеса е поел цялата отговорност за революционното движение в окръга и е оневинил другарите си. Смъртната присъда е заменена с „вечно заточение” при възшествието на султан Абдул Хамид /1876г/. Освободен е след Освобождението и отива да се учи в Москва-във Висшия педагогически институт /1881 г./ където се жени за Клавдия Корсак. Тя, катоТургеневската героиня Елена, го последва в България. Стамболовото правителство обаче го подгонва и той отново емигрира в Русия. След завръщането си е хвърлен в затвора и отново започва да описва национал-революционното движение и делото на Левски. Той има и една друга голяма любов – руско-българската дружба. В това отношение той върши едно истинско пионерско дело – изгражда музеите и паметниците на руско-българските връзки. Местата, където са се разигравали боевете за нашето освобождение, Стоян Заимов нарича „свети места” на дружбата. При различни режими той си остана неизменен враг на монархията в лицето на Кобурготската династия и неизменен приятел на руския народ и за това отказва предложения му министерски пост.

Спряхме се на биографията на Стоян Заимов, защото от голямо значение е тя за определяне политическото верую на сина му – Владимир Заимов. В едно посвещение на романа „Воина и мир”, предназначен за баща му, Владимир Заимов пише „На милия ми баща, моят жив пример на родолюбие, труд и твърдост, от признателния му син – капитан Владимир Заимов”, София 29.10.1913г.

Това посвещение е направено няколко месеца след първата национална катастрофа. Тя е дошла не поради поражение на нашата армия, а в резултат на предателската и авантюристична политика на Фердинанд и обкръжението му. Първата национална катастрофа, в буквалния смисъл, разтърсва фамилията Заимови. Младият офицер Вл.Заимов,  пролял кръвта си при обсадата на Одрин, идва до извода, че Кобургската династия не само не осъществяват националните идеали за освобождение и обединение на всички български земи, но създават опасност за самото съществуване на страната. Втората национална катастрофа през1918г. потвърждава още повече политическите изводи на Вл.Заимов. Той вече е последователен борец против монархията и реакцията. В това отношение обаче, той не стига по-далече от това да оказва помощ и защищава комунистите, които след Септемврийското въстание/1923г/ бяха изложени на смъртна опасност. По време на деветоюнския преврат той е в Сливен, но не взема участие в узурпирането на властта. Застъпничеството му за арестувани комунисти и земеделци  не се харесва на властта. За тях не е вече тайна, че той не одобрява преврата, не участва в репресиите срещу септемврийци, нещо повече – застъпва се за тях. За това е сменен от строева служба и назначен за домакин на арсенала в София. Това силно е засегнало честта му на боеви офицер.

Цар Борис вече е знаел за враждебното отношение на стария Заимов към монархията и е бил убеден, че и синът е същият. В края на крайщата той не може да не е под влиянието на баща си. Всички началници на Владимир Заимов са го атестирали като „голям математик” и „бележит артилерист”, като „строевак в кръвта си”, но това за Царя значи, че е още по-опасен. През 1932г. старият Заимов умира.

Към 1933г. Вл. Заимов вече съзнава, че трябва да активизира антимонархическата си дейност, защото Хитлер възражда милитаризма и реваншизма на Германия и тя отново ще се старае да намери „съчувственици” и в България, а монархическият институт си оставаше най-добрия в това отношение.

На 19 май 1934г. в България бе извършен нов военен преврат. Правителството на Мушанов бе свалено и се създаде т.н. правителство на деветнадесеттомайците, възглавявано от К. Георгиев. Превратът бе дело на Военния съюз, в чието ръководство бе и ген. Вл. Заимов. Разбира се, че на Военния съюз не можеше да се гледа като на хомогенно политическо цяло. В него освен закоравели фашисти и монархисти участваха и републикански настроени генерали и офицери. Между последните бе и Вл. Заимов. „За акцията на 19 май взех участие, но още на другия ден, заедно с всички по-трезви офицери, останах неприятно изненадан…” И макар Заимов да напредваше в службата и да стана генерал, той никак не се блазнеше от висока служба /инспектор на артилерията/. Той мислеше за бъдещето на България!