Геополитически ефекти

В европейски план напоследък ставаме свидетели на много сериозни, бих казал даже драматични събития. Нека вземем например случващото се в ЕС – голямото начало – Брекзитът. Поредицата ислямски атентати и самоубийства в центъра на Европа. На другия край на Европа – резултатите от срещата на върха на НАТО и съответните отговори на Русия към предизвикателствата по отношение на Балтика, Украйна и Черноморския регион. И разбира се събитията в съседна Турция. 

Все пак най-голямата изненада дойде от нашия южен съсед Турция. И веднага трябва да подчертаем, че събитията там са не само с много сериозно европейско влияние, но и със значителен геополитически ефект, който тепърва ще търпи развитие.

Въпреки разнопосочните коментари, резултат както на липсата на достатъчно достоверна информация, така най-вече на задълбочени познания за развиващите се в турското общество процеси, у нас се достигна до един първоначален консенсус, че това е „неуспешен опит за преврат”, организиран от „незначителна група военни“, който президентът Ердоган успя да ликвидира с помощта на „турския народ“ и с малко човешки жертви. В движение тази теза претърпя своите метаморфози, за да възприемем, благодарение менторския тон на посланик Гьокче в поредицата тв изяви, официалната турска позиция: че това е „военен метеж – „терористичен акт“ срещу конституцията и законно избраната от народа власт, организиран от военни, привърженици на проповедника Фетула Гюлен, своевременно и успешно неутрализиран от президента с всенародна подкрепа“.

Според мен, събитията в Турция ясно показаха, че 21-век не е времето на военните преврати, а ера на „цветните революции“. Президентът Ердоган, предварително информиран, а защо не и контролирал „опита за преврат“, успешно спретва своята контра„цветна революция“, извеждайки своите политически привърженици срещу военните и танковете по улиците на Истанбул и Анкара. Печелейки тази битка той си осигурява широки възможности за бъдещото реформиране на цялата държава.

И тук идваме до най-съществения извод в нашия анализ, че всъщност, понастоящем в Турция се извършват изключително дълбоки промени в цялата държавна система. Свидетели сме на окончателно ликвидиране позициите на турската армия, като конституционен гарант на светския характер на Турция. Тези промени ще бъдат насочени към постепенното превръщане на Турция в президентска държава, с господстващ политически ислям с всички последици във вътрешнополитически и външен план. С победата на Ердоган фактически бе направен, засега успешен опит, за тотално ликвидиране влиянието на Фетулла Гюлен в турското обществено развитие, като носител на идеите за така наречения „мек просветен ислям“.

Доколко е стратегически успехът на Ердоган ще покаже бъдещето, но трябва обезателно да се подчертае, че в тази битка той успя, на сегашния етап, да си осигури подкрепата на цялата опозиция, без кюрдите, с които води партизанска война в страната. Тази подкрепа той дължи както на преобладаващия все още кемализъм в останалите големи партии, /вкл. и левите/ и техния стремеж към стабилност, така и на все по-засилващите се антиамерикански настроения в цялото турско общество, заради подкрепата на САЩ на движението на Фетулла Гюлен, основателно подо зиран и за връзките си с ЦРУ.

В тази връзка, бих искал да наблегна на двата най-характерни и съществени момента на случващото се в Турция.

Най-същественото е, че това е битка за властта между двата различни подхода за изграждането на една нова мюсюлманска Турция, които в крайна сметка целят постепенното ликвидиране на светските устои на досегашна демократична Турция.

Единият подход, това е този на победилия на сегашния етап Ердоган, който основавайки се на политическия ислям, с подчертано националистически уклон, ще изгражда авторитарна президентска република, умело използвайки моментната широка обществена подкрепа. Вторият, изгубил сегашната битка се основа на така наречения „мек просветен ислям“ изповядан от Фетулла Гюлен и неговото движение. Неговата стратегическа цел е да види ренесанса на целия мюсюлмански свят, воден от една ислямска Турция, роля която произтича от нейната историческа позиция начело на бившата мулниетническа Османска империя. Резонно е тук някъде да потърсим допирните точи и със „Стратегическата дълбочина“ на проф. Давутоглу. В тази връзка само ще маркираме широката международна мрежа от училища, масмедии и икономически позиции на движението на Гюлен, което реално представлява своего рода интернационална корпорация с международни позиции. Затова съвсем логично е Гюлен с неговото учение да избягва радикализма в исляма и да работи както за изграждане на мостове и търпимост към другите религии на основата на общите етични корени в тях, така и за по-толерантно отношението към Запада.

В този контекст трябва да търсим връзките и подкрепата на САЩ към движението на Ф. Гюлен. Защото неговите идеи почти напълно съвпадат със замисления, но пропаднал опит на САЩ за изграждане, чрез „Арабската пролет“, на нов мюсюлмански свят в Близкия изток с Турция, като водач и образец за подражание. Там се коренят и голяма част от все по-силните антиамерикански настроения в турското общество.

В тази връзка не можем да не очертаем и последните действия на Ердоган и неговия екип във външнополитически план. Трябва да се признае, че той направи няколко стратегически хода към своите съседи, които освен, че ще му осигурят необходимата свобода за справяне с вътрешната криза, без съмнение ще имат своите дълбоки стратегически последици за обстановката в целия регион.

Най-сериозен дипломатически пробив бе динамичната промяна в отношенията с Русия и Израел, два от основните политически играчи в района на Близкия изток. Тук срещата на 9-ти август при Путин очертава новите параметри на икономическото сътрудничество от чието активизиране и двете държави са сериозно заинтересовани. Другият момент – това е промяната в отношението към проблемите в Близкия изток и по-специално сирийската война, в частност към ИДИЛ, и най-важният за Турция, въпрос за кюрдската авто- номия в региона. Тепърва ще видим как кюрдският проблем ще се отрази на двустранните отношения със САЩ, имайки предвид тяхното нееднозначно отно- шение към проблема с кюрдската автономия.

Третият, много сериозен проблем, чието развитие предстои да наблюдаваме това са взаимоотношенията с ЕС. За сега можем да твърдим, че лидерите на отделните държави се въздържат от категорични коментарии, въпреки сериозните посегателства на турското ръководство към свободата на медиите, към правата и свободите на академичната общност и съдебната система и т.н. Отчитайки конкретната заплаха от „мигрантска вълна“, очевидно е в ход системата на „двойните стандарти”. Всичко е оставено на бюрократите от Брюксел, които в типичен техен стил, ръсят бисери и словесни закани без всякакво покритие. А, турските заплахи и конкретни действия тепърва придобиват все по-ултимативен характер.

Много по-сериозно е положението в НАТО. Защото съвсем реален е вариантът президентът Ердоган да играе „ва банк“. Използвайки пробива в отношенията с Русия и Израел, като разчита и на изключително важната си роля в сирийската криза и предстоящата решителна битка с ИДИЛ, той да реши от една страна, да доведе докрай замислените вътрешни промени, а от друга, да запази, въпреки всички всички трудности, добрите си отношения с НАТО. В това отношение, Кипърският проблем би могъл да бъде нагледно доказателство за „двойните стандарти“ в НАТО.

Междувременно трябва да отбележим, че особено опасни, макар и индиректни, са внушенията на Ердоган за американска подкрепа на Фетулла Гюлен, намиращ се в Пенсилвания и изразените резерви за неговата екстрадиция в Турция. Отговорът на държавния секретар У.Кери съдържаше намек за евентуални санкции за Турция по линия на НАТО. За геостратегическото и военно значение на Турция и нейната съществена роля в стратегията на НАТО е излишно да се говори, но евентуален разрив или известно „замразяване” на отношенията между партньорите би превърнало една ислямска Турция в реален проблем за стабилността на НАТО в региона на основния враг Руската федерация.

Къде и как стои България в този стратегически пъзел?

Анализът на обстановката ни дава основание само да потвърдим своите опасения, че една нестабилна и непредвидима ислямистка Турция, разполагаща и с един три милионен „мигрантски корпус“ като дамоклев меч на южната ни граница, независимо от партньорството ни в НАТО, винаги ще представлява стратегическа опасност за българските национални интереси и сигурност.

Все по-ясно става, че бъдещето на България е заключено в триъгълника НАТО–Русия –Турция. В тази връзка трябва обезателно да отчитаме, че двете му страни са абсолютно непредвидими на настоящия етап, че вече нито можем да разчитаме на традиционно добрите чувства на Русия, нито на „комшулука“ с Турция. Ако погледнем реално, трудно може да се облегнем изцяло и на третата страна, тъй като отново ми идва на ум близо 40-годишната турска окупация на Кипър и „двойните стандарти“ на НАТО. По всичко личи, че ще се наложи, преди всичко, сами да защиваме националните си интереси и сигурност – нещо което не се е случвало през последните десетилетия. Ние нямаме и традиции в това отношение, винаги сме разчитали на „Големия брат“, но настъпващите събития сега ще изискват от политическия елит на нацията да бъде на висотата на бъдещите предизвикателства. Без съмнение това ще наложи пробив в досегашните външнополитически концепции, който да гарантира по-голяма самостоятелност при вземането на решения, свързана и с българските национални интереси. Дали това ще се случи ще покаже бъдещето.

Затова, за мен лично, въпросът дали новият български президент ще бъде жена, или висш военен е в известна степен ирелевантен. Много по-важно и съществено ще бъде той/тя да има волята и професионализма да провежда националноотговорна политика, изхождайки преди всичко от българския национален интерес и сигурността на държавата. За целта ще бъде необходимо изработване на такава политика и формирането на професионален екип с възможности и нагласа за провеждането на външна политика и дипломация в сферата на „висшия пилотаж“, качества, които в днешните екипи определено недостигат.