ГОТОВИ И ГОДНИ ЛИ СМЕ ДА ЗАЩИТИМ ОТЕЧЕСТВОТО?

След трагедията в Аспарухово и след бедствията в Североизточна България мнозина кметове, политици от местен и от регионален калибър и дежурните демагози надигнаха глас в нестроен хор: „Къде е армията? Къде е Гражданска защита? Къде е българската държава?“, „Нямаме държава, нямаме армия…“

Бих обърнал въпроса към тях: „Ами вие какво правихте цели 25 години, за да имаме силна армия и стабилна държава?“      

Конфликтът в Украйна за сетен път потвърди старата истина, че противоречията между държавите не изчезват след края на поредната война, а най-често остават да тлеят като опасни въглени под тънък слой от пепел. Стана повече от ясно, че въоръжените сблъсъци, заплахата от военни конфликти и граждански размирици остават в арсенала на съвременната политика, както е било векове преди нас.

Днес, България е страна, изтощена от мъчителен и противоречив преход, от политически противоборства и от груба партизанщина. Драстично намаленият военен потенциал кара хората инстинктивно да се стряскат пред контурите на бъдещето, да се чувстват като жертва на днешни и на утрешни противници. Българинът няма претенции към никого от съседите, но кой ще му гарантира, че някой от тях няма лоши помисли и апетити към обезоръжена и обезкуражена България?

Нехайството на досегашните правителства и парламенти спрямо поддържането и развитието на Въоръжените сили докара нещата до там, че за военната сигурност на държавата вече говорим в условно наклонение.

С отпускания като милостиня военен бюджет повече от две десетилетия се задоволяват само непосредствените нужди на армията, но за нарастване на потенциала, за качествена подготовка и за превъоръжаване подобни средства са крайно недостатъчни. Наистина, повечето европейски държави също свиха числеността на въоръжените сили, съкратиха въоръжения и бойна техника, години наред отделят все по-малко средства за национална и колективна отбрана. Но: от значително по-високи в абсолютни стойности военни бюджети, въоръжени сили и оръжейни запаси. Тези страни свиваха и рязаха от солиден по размери боен арсенал, от който останаха достатъчно сериозни военни способности, които гарантират суверенитета на държавата и пространството за маньовър на политическите ръководства.

След събитията в Украйна пред нас още по-болезнено застава въпросът: „Готови ли сме да защитим Отечеството?“ Днес и утре, а не в далечното бъдеще или в навечерието на Всеобщия мир.

Ние, българите, също милеем за страната си и поне на думи сме готови да се жертваме за свободата й. Но нейде дълбоко в съзнанието ни е закодирана идеята, че чрез запазване на общото (имущество) най-добре се спасява личното. Ако поотделно споделяме с чуждестранни партньори вижданията си за световните проблеми, разсъжденията ни звучат съвременно и интересно, но ако анализираме как осмисляме задълженията си към обществото,  ще се окаже, че сме някъде между Просвещението и началото на ХХ век.

 Ние сме готови:

  • да вярваме на партии и политици, които обещават най-много, без да си даваме сметка, че най-щедро обещава онзи, който изобщо не възнамерява да спазва дадената дума;
  • да подкрепяме не най-достойните, а хората, от които ще получим облаги;
  • да гласуваме не за онези, които ще свършат работата, а за партийни активисти и партизани, за които предварително знаем, че най-напред ще облагодетелстват себе си и тесен кръжец по интереси за сметка на държавата;
  • да нарушаваме или да заобикаляме който и да е закон, без да се замисляме, че никъде не съществуват само права без задължения;
  • често да забравяме дълга си към родната земя, която не ни е дадена даром, а ни е завещана, за да я опазим и да я предадем на деца и внуци.

Време е да се отърсим от разногласия и ежби по въпросите на националната сигурност, защото те рушат страната и ни докарват предвидими негативни последици. Отдавна е време да прозрем, че сме длъжни да поставим националните интереси над теснопартийния келепир. Само тогава, начело на нацията ще застанат не случайни „месии”, а люде, способни да ни поведат към възстановяване, укрепване, издигане на сигурността и просперитета.

Военната сигурност на държавата е дейност, която по закон са длъжни да градят всички демократично избрани власти. Това е област, в която се концентрират икономическите, интелектуалните, моралните и множество други ресурси на държавата.

 Желаният успех на бойното поле или в схватката с престъпността не се постига само с храбростта на военнослужащите или на полицаите. Победата над противообществените сили е съвкупност от духовна самоорганизация на народа, от количеството и качеството на въоръжението и бойната техника, от управленския капацитет на водачите, които насочват широкомащабно и разрушително насилие на земята, по въздуха и във водата.

С встъпването си във власт всяко ново ръководство на Министерството на отбраната показва поне на думи, че знае и разбира тези изстрадани истини, но скоро общоприетите принципи избледняват и остават само добри пожелания.

Не бива да забравяме, че сред основните причини за националните катастрофи през 1913 и 1918 г. е и военното невежество на българските управници. Невежество с двойно проявление: веднъж като недоверие и подценяване на възможностите и героизма на българския войник; и втори път – като надценяване и залагане на военния фактор като единствен коз върху хлъзгавата и трудно предсказуема балканска политическа сцена.

Днешните предизвикателства неумолимо налагат хората, които управляват България, да бъдат не само политици, но преди всичко държавници. Следователно, наред с познанията по външна политика, по стопански, финансови и други въпроси, задължително да притежават и минимум познания във военната област. Или поне да осъзнават колко малко знаят в тази толкова сложна, опасна, трудно познаваема и рискова зона от обществения живот. Само в такъв случай правителството ще разполага с отговорни политици и експерти, които не се смятат за съвършени, не мислят за театралната си поза пред електората, а взимат решения след здравословна и всеобхватна дискусия и чертаят съдбините на Отечеството в компетентна, хармонична и творческа атмосфера.

Най-голямата опасност сега, слава Богу, не са вражи пълчища, надвиснали по границата на държавата. Днес най-сериозната заплаха за нацията ни са незнанието и неграмотността на управленско равнище. Бедността, която стиска за гушата всеки втори българин, може да бъде победена не с конфронтация и партийни боричкания, не с алчност и злоба, а със задружна работа, насочвана от знания, политическа мъдрост и практически опит.

 Крайно време е нашата интелигенция да ни отвори очите, да ни научи как да се опазим от простаците и демагозите, как да се съюзим и да впрегнем усилия за доброто и за бъдещето на нацията. Отново и отново да ни посочи прозренията на други народи, излезли от тресавището на икономическа и духовна криза.

Нека да погледнем обезлюдените села, където училищата и читалищата вече са затворени, а медицинските грижи са отдавна забравена екзотика. Да помислим кога и как ще направим живота на хората в малките населени места поне малко по-сигурен и по-спокоен.

Ще си позволя да припомня на безбройните кандидати за национални лидери, че подготовката на въоръжените сили, от която зависят целостта и суверенитетът на Отечеството, не може да остава извън фокуса на правителството. Наред с множеството държавнически функции върху министър-председателя пада огромната отговорност да запази и по възможност да увеличи военния потенциал на държавата. Защото отбраната, независимостта и целостта на страната няма как да не са приоритет номер Едно в политиката на истински национално отговорното правителството.

Недопустими са опитите на управляващите партийни централи да налагат до болка познатия шуробаджанашки подход при назначаването на висшия команден състав в Българската армия. С подобен порочен подход дълготрайно се залагат недоверие, възмущение, завист, разединение, злоба и реваншизъм сред военнослужащите. Което едва ли е в интерес на военната ни сигурност.

Само в справедливо състезание, по строго определени критерии могат да бъдат подбирани най-достойните, най-можещите и знаещите военни лидери на българската въоръжена сила.

Осмелявам се да кажа, че за да не бъдем вечно закъснели спрямо съвременните предизвикателства, страната ни отново се нуждае от хора, готови свято да изпълнят дълга си към Отечеството. Хора, осмислили и осъзнали мисията си пред Род и пред История.

Българската държава е приела достатъчно на брой закони, които определят обема от задължения, права и отговорности на всеки гражданин, на институции, ведомства и длъжностни лица. Остава нещо съвсем „дребно” и най-важно: да ги изпълним.

Още през втори век от новата ера Марк Аврелий произнася знаменитите си слова: „Не питай какво може да ти даде Рим. Попитай се ти какво можеш да направиш за Рим”. Оттогава са изминали повече от  1 800 години. Все още никой не е опровергал императора-философ.

Ген. Цветан Тотомиров

Авторът е бивш началник на Генералния щаб на Българската армия (1994-1997 г.).