ГУВЕРНАНТКИТЕ НА ВЛАСТТА

Тодор Радулов Тодоров е роден през 1926 г. в с. Кипра, Варненско. Участник в антифашистката съпротива като партизанин във Варненския  отряд. През 1951 г. става следовател, а от 1965 до 1973 г. ръководи Отдел І на ДС – Следствения отдел. Генерал. От 1973 до 1989 г. работи като зам.-ръководител на Военния отдел при ЦК на БКП. Един от инициаторите за създаването на Главно следствено управление към МВР. Автор на мемоарната книга „Гувернантките на властта“ (1992), в която разказва за своята професионална дейност. Почива през 2000 г.

book

Малко съм изненадан от факта, че следователите  от бившето Главно следствено управление мълчат след промените настъпили в страната след 10 ноември 1989 г. Не само да се защитят от хулите и клеветите казани по техен адрес от страна на новоизлюпените демократи. Но и да кажат истината относно дейността на следствието и конкретни дела, които са минали през тях и които вълнуват обществеността. Изключение в това отношение направи Ангел Александров, следовател от 1975 г., първоначално по линия на милицията, а след това и на Държавна сигурност, който от  февруари 2004 г. до юли 2007 г. бе ръководител на Национална следствена служба. През 2010 г. той издава документално-мемоарната си книга „Записки от следствието“, в която разказва за дела свързани с терористичните действия по време на възродителния процес и за корупцията и икономическите престъпления, вършени вече в годините на прехода след 1989 г. През 2010 г. още един бивш следовател от Главно следствено управление (от 1967-1980 г.) – писателят Илия Богданов издаде книгата си „Топшпионите в България”, в която разказва за някои от разкритите шпиони на Държавна сигурност по време на Студената война. За съжаление обаче с много неточности и художествени допълнения при пресъздаването на тези случаи.  Известно ми е, че бившият следовател Нако Трендафилов е написал книга за историята на следствените служби след 9 септември 1944 г., но тя не се разпространява по книжарниците. Така че, когато искаме да надникнем в кухнята на историята и развитието на следствените служби на Държавна сигурност най-добрата засега книга си остава издадената през 1992 г. от ген. Тодор Радулов –„Гувернатките на властта”.

В нея той се стреми обективно да сподели историята около първите години на следствието, в което попада през 1951 г. Той се отнася критично към тези години, когато държавното и партийно ръководство е искало от следствието на Държавна сигурност да търси и разкрива „врага с партиен билет”, което е довело до редица извращения в неговата  дейност. Това се извършва до голяма степен под давлението на съветските съветници в следствието, които на практика налагат сталинските методи в следствената дейност, при които водеща е била формулировката на Вишински, че „самопризнанието е майка на доказателствата”. И когато с цената на физически и психически изтезания следователите са изтръгвали тези „самопризнания” от обвиняваните в шпионство и антинародна вредителска дейност. Радулов дава и примери от своята следствена практика за това как се е действало тогава. Той е категоричен, че тези деформации и извращения в следствената (а и в съдебната) практика започват да се преодоляват още в началото на 50-те години, за да им се сложи край с промените настъпили в страната с Априлския пленум от 1956 г., когато законността взема връх в дейността на следствените служби. Но смята, че решенията на пленума не са изпълнени докрай и не се е стигнало до окончателна съдебна и политическа реабилитация на неоснователно обвинените и репресираните.

И все пак това са годините на Студената война, когато в България се изпращат нелегално от Турция и Гърция диверсионни групи и отделни шпиони и контраразузнаването и следствието са водили борба за тяхното разкриване и пресичане на дейността им. Отделни случаи, в които е участвал и Радулов се разказват от него в книгата.

През 1965 г. Тодор Радулов е вече началник на Следствения отдел на Държавна сигурност. И едно от първите дела, с които се сблъсква тогава и подробно описва в книгата си е трагедията в Згориград, Врачанско, който е потопен с тиня от местното хвостохранилище, при което загиват 118 души. Това е времето, когато е осъдена антипартийната група на Михаил Докторов, но според Радулов, неговата дейност е до голяма степен плод на фантазията на Докторов и манията му за величие. Но е и времето на разкриването на Иван-Асен Георгиев, един от най-крупните шпиони на американското ЦРУ, на агентите на чужди разузнавания: Стефан Бояджиев, Иван Петров и Радан Сарафов. От тях Радулов се спира по-подробно на случая с шпионската дейност на д-р Сарафов. Това е времето и на провала на Икономическата групировка „Български търговски флот” (т.н. дело „Тексим”), на валутните престъпления извършвани от висши служители на БГА”Балкан”, за които Радулов разказва  в своята книга.

Вече като завеждащ отдел Военен при ЦК на БКП ген. Тодор Радулав радее и води дълга борба за обединяването на многобройните следствени служби в страната в една единна служба, която да се обособи в самостоятелна система извън МВР. В крайна сметка, през 1979 г. се създава Главно следствено управление, но към МВР, т.е. следователите да бъдат на двойно подчинение – към МВР и Главната прокуратура. Според Радулов, тази мярка, макар и половинчата оказва важна роля за гарантиране  независимостта на управлението и като цяло то успява да отстоява до 1989 г. своята самостоятелност и да се стреми да работи в една правна хармония с оперативните поделения на МВР. Според него през 1988 – 1989 г. е била назряла идеята за извеждане Следствието от системата на МВР и включването му в съдебната система. Нещо, което, макар и не веднага, но се осъществи след 1989 г. Да припомним, че на мястото на Главно следствено управление, през 1990 г. се създава Национална следствена служба, която едва през 1995 г. реално преминава към съдебната система. С НПК, приет през 2005 г., нейните правомощия, обаче са ограничени, като тя се занимава само с разследването на престъпления срещу Република България и някои други тежки престъпления. С решение на Народното събрание от април 2009 г. тя премина към Главната прокуратура, като нейният ръководител е зам.-главен прокурор.

В книгата си Радулов признава, че „на периоди тоталитарната власт налага репресивни методи и средства, но опасявайки се, че може да бъде обвинявана в нарушаване на прогласените демократични принципи, веднага прибягваше до възстановяването им”. Та се питам дали и следствието след 1989 г. не се подаде на съблазънта да служи на новите управляващи, като изпълнява техни политически