Интересно явление в българското разузнаване

Емил АЛЕКСАНДРОВ (1934-2012) е роден в с. Мокреш, Монтанска област, юрист по образование, доктор по междуна-родно право, ст.н.с. II степен. През 60-те години започва работа, първоначално в контраразузнаването (Второ главно управление), а след това във външнополитическото разузнаване (Първо главно управление). От 1970 до 1973 г. пребивава в Париж под прикритието на консул. От 1973 до 1982 г. е началник на „Международен отдел“ с ранг на зам.-министър в Комитета за култура и в същото време зам.началник на Културноисторическото разузнаване в Първо главно управление. През 1982 г. е осъден на шест години и половина затвор за извършени стопански злоупотреби, във връзка с честванията на 1300 години от създаването на България. След 1989 г. се занимава с научна и обществена дейност. Бил е юрист в Агенцията за българите в чужбина и гл.секретар на Българската академия на науките и изкуствата (БАНИ). Автор на множество книги по въпросите на правото, дипломацията и културата. През 1991 г. издава документално-мемоарната книга „Аз работих с Людмила Живкова“.

Емил Александров е интересно явление в българското разузнаване. Благодарение на доброто си образование, научното си развитие и знаенето на езици той успява да направи едновременно добра кариера и в разузнаването и в Комитета за култура, под прикритието на който работи почти десет години. Вероятно това се дължи и на благоразположението на тогавашния силен човек в областта на българската култура – Людмила Живкова, която очевидно се е нуждаела в провеждането на своята културна политика от хора като Александров – с добри знания, можещи, дейни и владеещи инструментите на разузнаването. Да споменем, че по същите признаци тя привлича в своето обкръжение Живко Попов, Александър Фол, Павел Писарев, Тодор Рибаров и редица други изтъкнати дейци на културата, които са били обвързани и с разузнаването. Един пример, който е известен от опита и практиката на водещи страни в света.

Емил Александров описва в своята книга това „отваряне” на българската култура към световната култура, извършено от Людмила Живкова и нейното обкръжение, с много примери. Той смята за пресилено да се говори, че това е нов „Златен век” на България, но според него обективната истина е, че честванията на 1300 години от създаването на българската държава, осъществяването на редица проекти на Комитета за култура в областта на музиката, живопистта, киното, организирането на „Детската асамблея на мира”, популяризирането на българската култура в чужбина, създаването на нови музеи, организирането на изложби, пребиваването в България на световни колоси на културата, установяване на контакти с интелектуалци-емигранти, издигат на изключително равнище културната по литика на България през този период. Не може да бъде и друго неговото отношение към тази дейност, защото той лично е съпричастен в осъществяването й. В книгата ще прочетем и научим редица неща за живота и дейността на Людмила Живкова и нейните сътрудници, а също историите на „детето-чудо” – Емил Наумов, на Борис Христов, Панчо Владигеров, Дечко Узунов, на чужденци съпричастни към българската култура. Друг е въпросът, че той се опитва да разглежда тази културна политика от критичните позиции на времето – книгата е написана една година след промените в България, настъпили след 10 ноември 1989 г. Вероятно, тази негова критичност се подсилва и от неговият престой в затвора, където лежи поради извършени финансови злоупотреби от служба „Културно наследство”, към които е имал отношение и той.

Осъждането на Емил Александров, на Живко Попов, тогава зам. министър на външните работи (на 20 години затвор) и на още трима служители на „Културно наследство” е показателен факт за безкомпромисното отношение на Българската комунистическа пария към всякакви опити за корупция и материално облагодетелстване, извършени през този период. Опитите на Живко Попов и неговото семейство, а в известна степен и на Емил Александров да се изкарат като жертва на тоталитарната власт и конкретно на противниците на Людмила Живкова са безпочвени. И то не заради това, че бе безпрецедентен факт за времето си двама полковници от Държавна сигурност да бъдат осъдени и изпратени в затвора. А и защото в хода на следствието и съда е доказано документално, че милиони левове са похарчени не по предназначение, а за облагодетелстване на осъдените и други ръководни служители от МВнР и Министерството на културата. И защото и двамата правят признания в това отношение, а съдебните дела са разсекретени и всеки може да ги прочете. И ако Емил Александров запази след 1989 г., като цяло, мълчание относно своята съдба, не така стои въпроса с Живко Попов. Той и неговото семейство (съпруга и дъщеря) проглушиха медиите в България, представяйки се като жертви на тоталитарния режим и Държавна сигурност, заради „дисидентските им прояви и поведение”. Живко Попов в свои интервюта и редица телевизионни предавания безразборно оклеветява бивши партийни и държавни ръководители, приписвайки им какви ли не престъпления. Факт е (и е доказано оперативно), че когато на 4 февруари 1992 г. Ахмед Доган посещава турското посолство в София и предава на турския посланик документи, сред които и т.нар. „Оня списък“, който съдържал 1300 имена и данни на служители на Министерството на външните работи, сред които няколко десетки служители от Националната разузнавателна служба, Разузнавателното управление на Министерството на отбраната и МВР, които са работили под дипломатическо прикритие в различни страни на света, той обяснил на посланика, че документите ги е получил от тогавашния министър на външ ните работи Стоян Ганев и от Живко Попов (виж книгата на журналистката Богдана Лазарова „Оня списък“ – първият разгром на разузнаването“, издадена през 2010 г.). Та покрай него си задавам понякога и въпроса за качеството на подбора на кадрите в разузнаването ни преди 10 ноември 1989 г. Още повече като знам, че Живко Попов е имал само завършено средно образование.

Съдбата на Емил Александров, на Живко Попов и на други отговорни фактори, които бяха осъдени по това време за корупция, ме кара да се усмихвам тъжно на фона на това, което сега става в страната ни. Защото, когато сме говорили за корупция по време на социализма сме проявявали наивитет и неинформираност. Истинската корупция настъпи в страната ни след 10 ноември 1989 г., когато раздържавяването на собствеността доведе до срастване на организираната престъпност с властта и до възможността добралите се до държавни постове да забогатяват и осребряват придобитата власт. За сметка на обедняването на мнозинството от народа.