Ислямът или другите виновни

68484950_2482242_4489655На 10 ноември 1994 година Комитетът на министрите на Съвета на Европа прие Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, която влезе в сила на 1 февруари 1998 година. Към нея е добавено Приложение – списък с държавите-членки и не-членки на Съвета на Европа, които са я ратифицирали и/или подписали[1].

България подписа и ратифицира този документ, но властите ни, поради некомпетентност или изпълнение на чужда воля пропускаха да се възползват от възможностите, които чл. 30 дава: „Всяка държава може в момента на подписването или при депозирането на документа за ратификация, приемане, одобрение или присъединяване, да посочи територията или териториите, за чиито международни отношения тя е отговорна, по отношение на която (които) тази рамкова Конвенция ще се прилага[2].

Според чл. 108 от Глава I, на Особената част на Наказателният кодекс (НК) на Р. България всеки, който проповядва фашистка или друга антидемократична идеология или насилствено изменяне на установения от Конституцията на Република България обществен и държавен строй, се наказва с лишаване от свобода до три години или с глоба. Чл. 109 предвижда лишаване от свобода до дванадесет години за всеки, който образува или ръководи организация или група, която цели да извършва престъпления по тази глава, а членството в такава организация или група се наказва с лишаване от свобода до десет години. Според чл. 407, Глава XIV – лишаване от свобода до осем години следва за всеки, който върши по какъвто и да е начин пропаганда за война. Според чл.408  който се стреми да предизвика въоръжено нападение от една държава върху друга, се наказва с лишаване от свобода от три до десет години, а според Чл. 409 от петнадесет до двадесет години или с доживотен затвор без замяна следва за всеки, който планира, подготвя или води агресивна война. Според чл.162 който проповядва или подбужда към дискриминация, насилие или омраза, основани на раса, народност или етническа принадлежност, се наказва с лишаване от свобода от една до четири години, с глоба и с обществено порицание. Според чл.164 всеки, който проповядва омраза на религиозна основа се наказва с лишаване от свобода до четири години или с пробация, както и с глоба[3].

Тези документи и текстове очертават институционалната и инструментална рамка за разрешаването на конфликти, признаци за които, на първо четене, съдържат случаите, описани около рекламираните операции на прокуратура, жандармерия и ДАНС.

Има, обаче, и други процеси и явления, в чиито контекст трябва да протичат нашите разсъждения. Правителството, доминирано от спечелилата мнозинство на изборите за НС ГЕРБ, подкрепяно поне от РБ (Реформаторския блок) и ПФ (Патриотичния фронт) не демонстрират особени способности за водене на успешна вътрешна и външна политика. Тяхната неубедителност ги прави несигурни за мандата. Съдебната власт също е под натиск, като и тя не се справя, пораждайки съмнения за липса на воля и дори корупция.

Политическите партии, в по-голямата си част са заети с вътрешните си конфликти, разкриващи лидерски амбиции, враждуващи лагери, необосновани фаворизирания, загуба на идентичност, доверие и др. Външните фактори и международни авторитети, към чието одобрение българските политици се стремят и с чиито оценки се съобразяват не спират да критикуват страната. В тези условия операция като тази, проведена от ДАНС може да се окаже удобно средство за отвличане на вниманието, да демонстрира появила се решимост за съблюдаване на законите и единодействие.

Пропуснатото се компенсира трудно.

От години политическите и управленски елити показват, че не зачитат националните цели и интереси, не са последователни в провежданата политика[4].

Разделението на нацията днес е факт, за убедителното му установяване са виновни точно те. Преходът, тръгнал по оста комунисти срещу антикомунисти продължи да налага множество разломи в обществените отношения – изземване функциите на суверена, създаване на неизброимо число партии, криминална приватизация, два синода, две мюфтийства, два спортни съюза, закон за вероизповеданията, чести и необосновани промени на важни закони, структурни, кадрови промени и др.