Ислямът или другите виновни

СтойчевДългогодишният дипломат от кариерата К. Цонев посочи, че новият турски президент се изправя пред два фронта. Като цели с подкрепа за умерения ислям да примири турци и кюрди, той поражда риск от промени на светските насоки за развитие на страната, завещани от Ататюрк и ги заменя, в която ситуация може да се очакват сблъсък между шиити, сунити и други течения в исляма. Според Цонев събитията в Сирия са повлияни от политиката на Ердоган, опитал около т. н. „арабска пролет” да застане начело на умерените ислямисти в Турция и ислямския свят. В тази политика опитите на режима в Сирия да наложи светски режим са посочени и корените конфликта, докато сирийският президент Башар Асад е определен като стоящ по-близо до идеите на Ататюрк за гражданско общество. Силите на бунтът в Сирия бяха представени като изолирани, младежки кръгове, без ясни теоретически, икономически и политически искания, докато турският премиер е упрекнат за двойни стандарти срещу Сирия,  съдействали на ислямистите и политически сблъсък с Израел.

Турция бе обвинена за подкрепата за паносманизма и пантюркизма, с които цели обединение в нова турска империя на цялото население, населяващо над четиридесет държави. Като грешка на ЕС и САЩ се определя даденото право тази страна да подкрепя сирийската опозиция срещу Асад, както целите на джихадистите от Афганистан, Либия, Алжир, Египет и Турция, които се разминават с тези на реалната сирийската опозиция:  премахване режима и установяване  на модерна демокрация. Всичко това очертава сирийската опозиция, силите на Асад и джихадистите като непосредствени страни – участници в този конфликт.

Идеите за създаване на ислямистка държава в региона, която да бъде управлявана по законите на шериата се представят като окончателна цел на последните. Западът и Турция си затварят очите пред открития тероризъм срещу несунитското население на региона и сирийската опозиция, избивани или принуждавани да  емигрират в други страни, което разширява конфликта и поражда опасност и за тях. Критикувана в този контекст е и политиката на бившият външен министър от ГЕРБ Николай Младенов (представител на ООН в Ирак), започнал флирт с опозиционни сирийски сили и едностранно скъсал дипломатическите отношения със Сирия.

Там, където американците са се намесвали в името на насаждане на някаква невъзможна за местните нрави демокрация, в Афганистан, Египет, Либия, Пакистан, Йемен, Ирак, в Сирия, са настъпвали неуправляеми политически процеси, сблъсъци и военни кризи”- твърди Цонев.

Поведението на някои държави сочи скрити цели.

Всички очакват САЩ да удари „халифата” в Ирак,  като отслаби неговата военна мощ и фанатизъм. Сирийското и иракското правителства подкрепят кюрдите, чиято относителна независимост е сериозно заплашена от джихадистите, превзели Мосул и богатите петролни залежи в северозападен Ирак и в Сирия.

Идеята за независим Кюрдистан, развита преди години във Вашингтон сега се превръща в основна сила против „халифата”, предвид бойния опит от битките в Ирак, Сирия и национално-освободителното движение на Йоджалан, но образуването в бъдеще на единна кюрдска държава би означавало отказ от обширни територии на цели държави, което няма как да е в техен интерес. Към трудното решение за кюрдския проблем се добавя и  палестинския.

Дипломатът изброява мерки, които България е длъжна да предприеме за своята сигурност: нормализирането на отношенията с правителството на Сирия, възстановяване работата на българското посолство, съдействие за свалянето на несправедливо наложеното оръжейно ембарго на Дамаск, способстване за трайно и приемливо за всички страни решение на сирийските проблеми, диалог между правителството и умерената опозиция в противовес на крайните действия на десните ислямисти, постигане на контрол върху емигрантските центрове с оглед недопускане да се превърнат в огнища за тероризъм, търсене на общи език и интерес с новите турски президент и правителство без отстъпки пред турските интереси в страните от балканския регион. Припомня се, че ислямсткият „халифат” вече предяви претенции и към български територии. Специално внимание се обръща върху необходимостта да се укрепи българската система и органи за сигурност, с цел постигане на капацитет да се противопоставят успешно на всякакви форми на ислямистки фанатизъм и опасни нагласи, битуващи в различни кръгове. Във вътрешен план се препоръчва държавата да обърне специално внимание към  „турците и помаците,  …чрез икономически мерки да повдигне тяхното икономическо и културно равнище, решаване на социалните им проблеми и т.н., задължително включване на Българската православна църква, Висшия ислямски съвет, другите църкви, партии, обществени организации, фондации и други, с цел обединение на нацията срещу реално съществуващата огромна опасност[1].

А доказателства, че българските политици не само са безпомощни пред формулиране и постигане на национални цели има в изобилие от целия период на т.н. преход.

През 2011 г. въпросът за използване на етническата карта за политически цели принуди Йордан Соколов[2] да се оправдава за обвинения, отправени му от Румен Петков, че държал връзката между СДС и Цар Киро, с чиято помощ бил избран за кмет на Плевен Найден Зеленогорски. Тогава Соколов изненада с признанието, че всъщност на срещата присъствали петдесет и двама лидери на ромски фамилии. Той веднага прехвърли камъните към БСП- БКП. Румен Петков  беше обвинен, че като министър на Тройната коалиция нищо не предприел и дори с Ахмед Доган посетил плевенското село Славяново провел предизборна среща с местните турци и роми в „груб опит да бъдат търгувани гласове”. Юристът Соколов обвини съдебната власт и Висшите съдебни съвети, че били доминирани от БСП, а на ромското малцинство приписа щедро желание да живее в гета, да не се образова и интегрира, което развивало в българите чувство на несправедливост. Според Соколов случаи като в Катуница се използвали от БСП, ВМРО и ПП „Атака”, които имали интерес от безредици и дестабилизация, етническо напрежение, капсулиране на мюсюлманите и ромите, за да ги манипулират[3].