МОЯТ ПРИЯТЕЛ На Бат Лазо

11111111Моят приятел влезе в африканската савана като в храм. Запали в душата си свещичка смирение, поиска прошка и вдигна жаден поглед към нейните прелести. Тя разбра, че искрено я харесва и лека-полека, свенливо започна да се съблича пред него.

Първо му показа своите хълмове, отрупани с гъсти, трънливи храсти и жилави акации. След това го понесе по своите сребристи поляни, приятно ухаещи на току що изсъхнали треви. После го остави да плава по сухите дерета на своите реки, за да се нагледа на техните причудливи скулптори от повалени дънери и скални канари. И когато той изнемощя от впечатления, тя го качи на най-високия си връх, за да му покаже колко е незабележим в сравнение с нея, със земята и космоса, и да го накара за сетен път да осмисли живота си.

Моят приятел се беше хванал с живота гуша за гуша. Бореше се стоически. Посрещаше предизвикателствата му мъжки. Имаше свое обяснение за почти всичко и държеше упорито на него. Пробиваше си път със спартанско себеотрицание. Вървеше по най-кривите друми не, за да стигне до края им – за да върви. Като Дон Кихот се бореше с всевъзможни мелници, не за себе си – за борбата. Падаше, ставаше, стискаше зъби и продължаваше охлузен, но още по-убеден в своята правда.

Тук, на върха, обитаван само от орли и леопарди, той загуби представа за времето, за смисъла на живота и правдата. Онемя. Погледът му се рееше, хипнотизиран от безкрайните прелести на саваната. Мъдростта й го погълна и той се превърна в малка, нищожна частица от нея. Тя го хареса и го прие. Подари му най-свидното – животните си и ловът започна.

Моят приятел й се отблагодари, стреляйки точно и то само по престарели животни, сякаш за да ги избави от самотата на старостта. С лекота повали Гну, Орикс и Куду. Поразени от прецизните му изстрели, животните се пренасяха в отвъдното сякаш упоени от лекар, а той всеки път искаше прошка от саваната, подобно на нейните най-стари обитатели – бушмените. И тя му я даваше и увеличаваше слуката му.

Беше истинско удоволствие да наблюдавам флиртът им. Прииска ми се и аз да флиртувам, въпреки че ми бе забранено от лекарите да ловувам. Вдигнах карабината, ала саваната ме наказа още с първия изстрел. Окулярът на оптиката разби веждата ми. В миналото тя ме обичаше повече, отколкото него сега. Беше ми позволила да я обходя на длъж и на шир. Беше ми разкрила тайните си. Беше ми разрешила да поваля множество нейни свидни животни. И не само това. Беше ми помагала, когато загубен в пазвите й, търсех спасение, подгонен от злонамерени врагове.

Ревнувах я от моя приятел и не се отказах да я ухажвам въпреки забраната. Отново се прицелих, плавно натиснах спусъка и пак не умерих. Горчиво преглътнах и това унижение, но толкова силно я обичах, че за трети път взех на мушка нейно красиво създание. Тялото на голямото Куду изпълваше оптиката на карабината ми. Поставих кръста в основата на врата му и стрелях. Всуе! Кудуто изчезна безследно.

Беше съвсем ясно. Саваната имаше нов любовник – моят приятел. Аз бях отдавна разлюбен. Бях натъжен, но не се сърдех. Моят приятел беше напет и чаровен. Беше нежен и мил с нея. Аз остарявах, не виждах добре, ръцете ми вече трепереха. Бях загубил вежливите си ловни обноски с нея. Как да не го предпочете? Не ми оставаше нищо друго, освен да се наслаждавам на тяхната обич. Това аз можех, защото обичах и двамата, обичах и тяхната любовна игра – ловът. И флиртът им продължи още по-диво. Тя разкриваше все по-безсрамно своите прелести, а той ги обладаваше все по-страстно – Импала, Гну, Хартебист, Брадавичесто прасе…

Така любовта им се разгаряше, докато в един миг на него му се стори, че я притежава изцяло, че е полудяла по него, че ще му е вярна завинаги. Уви! Саваната можеше да флиртува, с когото поиска, но не се обричаше никому и реши да му го покаже. Постави красив воден козел пред карабината му и го предизвика да стреля. Животното се олюля. Опитният ловец предугади, че козелът може да е леко ранен и стреля повторно по него. Този път животното падна, но с помощта на саваната се окопити и се изправи. Моят приятел реши да зареди пак своята карабина, но тя засече. Животното се понесе плавно и обвито в прах се сгуши в прегръдките на саваната.

Любовникът беше разочарован от своята любима, но не и отчаян. Цял ден вървяхме по кървавата диря на козела. Водеше ни чернокожият Апсилон, роден и откърмен от нея. Беше по-добър следотърсач и от най-умното куче. Нему тя позволи да открие раненото животно, но не остави време на приятеля ми да стреля по него. Отново го покри с невидим плащ и този път то потъна в дън земя.2222

След тази нейна враждебна постъпка, приятелят ми беше съкрушен. Не можеше да повярва, че е разлюбен. Оттегли се от лова наранен. Саваната съжали, че се отнесе подигравателно с него, но знаеше, че той ще преосмисли любовта си, че ще й прости и ще се върне още по-възбуден при нея, уж, за да дири козела, а всъщност, за да се любят. Тогава тя щеше да му се отдаде изцяло, така като я искаше. Щеше да му върне козела и щеше да го дари с нови, още по-красиви животни, а от съжаление към мен – нейният стар любовник, щеше да му покаже къде е паднало моето Куку и да защити ловната ми чест.