Национални интереси и демографски аспекти на сигурността

Тахир

1. Национални интереси
Съществен аспект на националната политика е демографското състояние на страната. Неговото нараснало значение се обуславя от множество фактори, които влияят положително или отрицателно върху етнодемографската структура на населението. Изследванията на проблемите, свързани с етническите общности отговарят на въпроса за периодизацията на демографските преходи и за участието им в съвременния възпроизводствен процес в съответната страна.
Когато възпроизводството в дадена държава се усложнява, етнокултурната и религиозната структура на населението започват да създават проблеми на нейната национална сигурност. По този начин един специфичен аспект на демографията – етнодемографията – придобива актуално теоретично и практическо значение. Представянето на етническите общности като самостоятелни демографски профили позволява оценките за етнодемографската картина да се прецизират в съответствие с реалното развитие на социално-икономическата и политическата среда и с поведението на хората като обекти и субекти на демографските процеси, тъй като „демографските процеси са етносно детерминирани – различните етнически общности имат различни модели и посока на демографските процеси, развиващи се понякога дори в противоположни направления” (Минков 2014: 24).
При влошените общодемографски показатели като намаляването и застаряването на населението в абсолютни стойности, високата смъртност, ниската раждаемост, миграцията и т.н., етнорелигиозното съотношение на населението се превръща в сериозен аспект на националната политика. От една страна расте тревогата, че абсолютният брой на етноса, който дава характеристиките на държавата и обществото, както и на неговата култура и цивилизационни постижения постоянно намалява, а от друга – относителният дял на населението с различна от доминиращия етнос етническа идентичност расте.
Националните интереси са социален механизъм, който играе ролята на фактор, от една страна, за формиране на нацията, от друга – за нейното съхранение и от трета – за нейното възпроизводство и развитие (Кертиков 1993: 37).
Националните интереси играят съществена роля и при формирането и осигуряването на ефективността на системата за национална сигурност. Националните интереси са обективна потребност на гражданите на една държава, осъзнати, създаващи благоприятни условия за стабилно съществуване и развитие. Към националните интереси се отнасят не всички интереси, а осъзнатите и официално изразените, както и произхождащи от националните ценности. Възприето е да се говори за жизненоважни, важни, всекидневни интереси. От своя страна жизненоважните национални интереси са свързани със съхраняването, умножаването и защитата на националните ценности. Към тях се отнасят суверенитетът, държавната и териториалната цялост, националната сигурност. Важните национални интереси са свързани с правата и свободите на човека, съхраняването и умножаването на материалните и духовните блага, предотвратяването на социални и етнически конфликти и пр. Всекидневните национални интереси са насочени към осигуряване на благоприятни условия за развитие на гражданския мир и духовния живот, формиране на уважение към националната история и култура, опазване и защита на околната среда, утвърждаване на равноправие, добросъседство и сътрудничество със съседите и останалите държави.
Националните интереси отразяват националните приоритети в границите на конкретно историческо време. Тяхната йерархия определя структурата на националния идеал. По-важните от тях са: политически, културни, икономически, етнодемографски, геополитически, геостратегически, геокултурни и пр.
Етнодемографските интереси обхващат желанието и стремежа за задълбочаване на вътрешнонационалната интеграция, единението на нацията чрез формиране на нова култура на националното съзнание сред всички групи и слоеве от населението без оглед на тяхната етническа и религиозна принадлежност. Това означава по-добре да познаваме собствената си история, духовната еволюция на нацията ни; да не допуснем посегателство върху историческата ни памет и своевременно да пресечем опитите за обезличаване на българската нация и на отделни нейни съставки. Би трябвало да се възприеме разбирането, че независимо от различията си всички заедно правим българската нация, всички заедно сме българска нация. България – това сме всички в единение.
2. Демографски аспекти на сигурността
Понятието за сигурност през последните две десетилетия бе извадено от предходните тесни рамки, превръщащи го в обект на интерес главно на военни и политици; рязко разшири своя обхват и придоби междудисциплинарен и общонаучен обхват подобно на понятия като култура, цивилизация, информация, система и пр. Дискурсът за сигурността се превърна в част от правенето на политика във всички области, включително и в теориите на идентичностите.
Това в крайна сметка усложни дефинирането и разбирането на понятието за сигурност, което създаде потребност от намеса и на философията в дискусията за него, т.е. в резултат на настъпилите промени сигурността се превърна и в предмет на философски размишления и може да бъде анализирана чрез философски инструментариум. „Ключова характеристика на философския инструментариум традиционно е схващането на вътрешната противоречивост, на заложената алтерантивност на социалната реалност. Тази вътрешна противоречивост е характерна и за сигурността” (Проданов 2008: 77- 89).
Една такава противоречивост би могло да се открие в алтернативата стабилност срещу промяна. Сигурността предполага състояние на стабилност, на запазване на една система. А всяко нещо, което води до дестабилизация, означава опасност, риск, заплаха. Известно е, че в реалния свят, всяко нещо е подложено на непрекъсната промяна, нищо не е дадено веднъж завинаги, а търпи трансформации. В обществото като цяло не съществуват непроменящи се, а повече или по-малко динамични системи. Това означава, че много от факторите, които предизвикват промени, не би трябвало да се възприемат като опасност и заплахи. При това положение проблемът за сигурността се превръща в проблем за отношението между стабилност и промяна, а от това зависи какво и как ще бъде дефинирано като опасност и заплаха и какво ще бъде разбрано просто като фактор за промяна.
При дефинирането на сигурността би следвало да я разбираме като двойствена характеристика на всяка система, състояща се в нейната способност да осъществява:
– стабилност (устойчивост, запазване, съхранение): да се съхрани при промяна на средата, условията, обстоятелствата, от която тя зависи;
– развитие: да функционира и се развива оптимално, т.е. при най-малък разход на ресурси (енергийни и веществени) да осъществи заложените в нея закономерности и цели.
В ефективно функционираща система се предполага, че силите, които налагат стабилност и тези, които носят промяна, се реализират повече или по-малко в ефективни политики, които дават възможност за сигурно функциониране на съответната система без кризи, катастрофи, сривове. Голяма част от изчезналите общества, системи и култури не успяват да създадат такива механизми на сигурност и в условия на криза рухват (Проданов 2008: 78).
Самото съдържание на понятието за сигурност има многостранни измерения. Сигурност означава увереност, положителност, отсъствие и липса на опасност, безопасност. Арнолд Уолфърс посочва, че „Сигурността в обективен план предполага отсъствие на заплахи за придобитите ценности, а в субективен – отсъствие на страх по отношение на това, че на тези ценности ще бъдат нанесени вреди” (Wolfers 1952: 485). Би могло да се заключи, че сигурността е условие за жизнената дейност на личността, обществото, държавата. Това условие им позволява да съхранят придобитите духовни и материални ценности.
Понятието „национална сигурност” е използвано за първи път в политическия речник от президента на САЩ Теодор Рузвелт през 1904 г. в послание до Конгреса на своята страна. В него той обосновава с интересите на националната сигурност необходимостта от провеждането на военна операция за присъединяването на зоните в района на бъдещия Панамски канал към САЩ (Слатински 2000: 41). В литературата съществуват много дефиниции на това понятие. Най-общо тя е „динамично състояние на обществото и държавата, при което липсва заплаха, има възможност за отразяване на заплаха, гарантирани са правата и свободите на гражданите, икономическия и социалния приоритет” (Мичев 2004: 43). В приетата от Народното събрание „Концепция за национална сигурност”, националната сигурност се определя като такова състояние, когато са защитени основните права и свободи на българските граждани, държавните граници, териториалната цялост и независимостта на страната, когато не съществува опасност от въоръжено нападение, насилствена смяна на конституционния ред, политически диктат или икономическа принуда за държавата и е гарантирано демократичното функциониране на държавните и гражданските институции, в резултат на което обществото и нацията запазват и увеличават своето благосъстояние и се развиват” (Концепция… 1998). Според Устава на ООН националната сигурност е динамично състояние, при което за държавата и обществото не съществува пряка опасност от въоръжено нападение, политически натиск или икономическа принуда, така че те свободно да осъществяват своето развитие и прогрес (Устав на ООН 1985: VII).
Някои автори разбират националната сигурност като последователна външна политика и изграждане на съвременни въоръжени сили като основен гарант за запазване на териториалната цялост и суверенитет. Обаче източник на заплахи за сигурността на една страна може да не са други страни или техни действия. Източник на заплахи за сигурността могат да бъдат и вътрешни процеси и явления, както и поведението на различни субекти, като състоянието на обществения морал и обществения ред; състояние на колективна и индивидуална сигурност; етнодемографската ситуация; действия срещу националното единство и интереси, срещу националната идентичност; неадекватна външна и вътрешна политика; социално-икономическа криза, анархия, корупция и разграбване; сепаратистки движения и амбиции на определени етнически, религиозни и други общности, подстрекавани отвън или доброволно поставяни в услуга на враждебно настроение срещу страната, сили и среди; състоянието на армията и въоръжените сили; състоянието на националното съгласие – обществена подкрепа и солидарност.
Националната сигурност е предпоставка от първостепенно значение за суверенитета, независимостта и териториалната цялост на държавата. Смята се, че в понятието национална сигурност се различават три равнища на сигурност: на личността, на обществото и на държавата. Те се намират в дълбока и устойчива връзка и взаимозависимост. Обаче би следвало да се отбележи, че създаването на стабилни условия за осигуряването на ефективна система за национална сигурност не се свежда само до защита на личността, обществото, нацията и държавата от вътрешна и външна опасност. Националната безопасност означава не само осигуряването на стабилността на обществото, запазването на суверенитета и целостта на държавата и гарантирането на ефикасността на силовите структури. Националната сигурност е насочена преди всичко към устойчивото социално-икономическо и социокултурно развитие на обществото. Общият устойчив тренд на еволюцията на културната политика през последните години е ориентирана към икономическото разбиране на нейното значение. Културата се схваща като фактор за стабилното социално-икономическо развитие на обществото и държавата. В този смисъл културната политика може да се определи като едно от главните направления в политиката на националната сигурност.
Мнозина от авторите, които говорят и пишат за национална сигурност подчертават, че нейните основни структурни елементи са политическата, икономическата, социалната, културната, информационната, екологичната, военната сигурност, научно-техническа, ресурсна, иновационна… Смятам, че към тях би трябвало да се добави и културно-интеграционна сигурност. Според мен, това е изключително важен структурен елемент на националната сигурност. Това означава гарантиране на правата, свободите, здравето, образованието, труда, участието в обществено-икономическия и културен живот на етническите общности; недопускане на каквато и да било форма на насилствена промяна на етническата и конфесионалната им идентичност. Тук би трябвало да се търси отговор на въпроса дали отношенията между държавата и етническите общности се намират в капана на дилемата за сигурност, т.е. исканията за права, свободи и сигурност, които са основни и фундаментални, не би трябвало да заплашат сигурността на държавата. Развитието на теорията и практиката на създаване от държавата на сигурност на правата се сблъсква с три ключови противоречия. Първото е, че множество права могат да бъдат в конфликт помежду си и сигурността за едно от тях води до несигурност за друго… Второто противоречие е свързано с различната степен на защитеност на правата на отделните индивиди в едно общество на неравенство. Третото, станало особено дискутирано в контекста на възхода на международния тероризъм и ускореното движение на хора по планетата, е това между защитата на определени права на индивидите и предоставянето на сигурност на техния живот и здраве (Проданов 2008: 82).
Вече беше отбелязано, че националната сигурност има специфични политически, социални, културни, екологични, военни и културно-интеграционни елементи. От структурна гледна точка те биха могли да бъдат представени и разгледани като различни микро- и макросистеми: на индивида, общността, обществото и държавата (Господинов 1998 :78). Известно е, че във всички досегашни общества са съществували определени противоречия между сигурността на всяка от тези системи – гарантирането на сигурността на една от тях става за сметка на ограничения в сигурността на друга. Сигурността на държавата нерядко се постига за сметка на ограничения върху сигурността на отделни социални групи и на гражданите; сигурността на едни социални групи – за сметка на сигурността на други социални групи, сигурността на нацията – за сметка на сигурността на държавата и обратно.
В дългосрочен план националната сигурност остава неопределимо негарантирана. Голяма роля за това играят както външната, така и вътрешната уязвимост на държавите. В смисъл, че всяка от държавите провокира вътрешна уязвимост в съседните държави – чрез икономически, политически, екологически, етнодемографски, етноконфесионални конфликти и напрежения с цел да упражни върху тях натиск за постигане на определени свои цели и интереси. Във връзка с това върху вътрешната стабилност/нестабилност нарастващо въздействие оказват фактори, които произтичат от характера на съвременната цивилизация, която задълбочава икономическото неравенство. Това от своя страна възпроизвежда опасността и неизбежния характер на социалните и духовните конфликти вътре във всяка от страните.
Понастоящем сме изправени пред отдавна известния парадокс на сигурността: всички мерки за осигуряване на сигурност още повече засилват несигурността, т.е. повишената сигурност същевременно се превръща в повишена несигурност. Стремежът на една държава да увеличи сигурността си, изобретявайки и въвеждайки нови оръжия може да доведе до противоположни следствия. Съседните държави ще се почувстват заплашени и поради това ще започнат да се въоръжават срещу евентуално опасния противник. По този начин той би могъл да създаде срещу себе си силна коалиция от въоръжаващи се противници, която да го прави по несигурна отколкото в началото.
Националната сигурност вече се разглежда в непосредствена зависимост от европейската, регионалната и субрегионалната сигурност. Сигурността в евроатлантическото пространство обаче е заплашена от инертното мислене, което може и трябва да се преодолее, пише Игор Иванов, президент на Руския съвет по международни отношения. Идеята за единно и неделимо евроатлантическо пространство има дълбоки корени. Тя е разработвана от философи и икономисти, декларирана е от политици и държавни дейци. След края на Студената война на мнозина им се струваше, че има само една ръка разстояние до евроатлантическото единство. Необходимо е само още едно усилие, още една стъпка – и желаната цел ще бъде постигната. Вече сме във второто десетилетие на ХХІ век, Студената война остава все по-назад в миналото, а евроатлантическото единство е все още далечна линия на хоризонта. Да, вероятността от разрушителна ядрена или неядрена война в евроатлантическия регион днес е близка до нулата. Икономическите и хуманитарни контакти в региона са достигнали безпрецедентни мащаби, но въпреки това в главното – военностратегическо измерение – учудващо малко неща са се променили (Иванов 2013)
Стратегическите постулати отпреди половин век и съответстващите им постулати във военнотехническите програми като цяло са неприкосновени. Значителните ядрени арсенали остават в състояние на повишена бойна готовност и могат да бъдат приведени в действие само за няколко минути. Хиляди единици тактическо ядрено оръжие както и преди са разположени в Европа. Дискусиите за противоракетната отбрана тъпчат на едно място. С една дума, до болка позната на възрастното поколение картина, която ни връща в 80-те или 70-те години на миналия век. В същото време новите предизвикателства пред сигурността, предизвикателствата на настоящото столетие – високоточно неядрено оръжие, космическо оръжие и киберзаплахи – въобще не са предмет на някакво по-сериозно обсъждане (Иванов 2013).
Революцията във военното дело има реални измерения, а именно: силата на бързата компютърна информация и широкомащабната употреба на огнестрелно оръжие с голяма точност на поразяване. Проф. Елиот Коен картинно описва същността на революцията във военното дело: „Сателити, които изпращат на пилотите на реактивните самолети току-що направена снимка на обекти за поразяване; танкове, които изпращат информация за местоположението си на компютризирани командни постове; генерали, които надничат отдалече през рамената на подчинените си командири, наблюдавайки през обективите на летящите безпилотни самолети – всичко това са чудесата на днешния ден, а не мечтите на военните за бъдещето” (По Тачър 2013: 481).
Но революцията във военното дело има и недостатъци. Това е измамното чувство, че благодарение на технологиите войната може да се води без жертви. Една по-реална опасност представляват и т.нар. „асиметрични заплахи”. Имат се предвид заплахите, идващи от страна на държави, които са далеч по-назад от Америка във военно отношение, но които са в състояние да употребят ресурсите си в друг вид война, атакувайки слабите й места. Например Китай по своя инициатива е разработил планове за използване на компютърните мрежи в Интернет, за да срине американската банкова система и да подкопае сигурността на страната… Едно правило, старо колкото войните, гласи, че всеки нов успех във военните технологии предизвиква съответните контрамерки. Историята е пълна с примери за богати и технически развити цивилизации, които са били покорявани от доста по-примитивен неприятел, който преди това е открил и се е възползвал от техните слабости (Тачър 2013: 481). Дали е вярно твърдението, че единствено технологиите ще помогнат да се обезпечи сигурността на държавите и стабилността в света?
Налага се да констатираме, че светът се е превърнал в по-малко сигурен. В тези условия, за да се пречупят негативните тенденции, са необходими нови съвременни подходи, нови механизми и нови идеи, без които ще бъде трудно окончателно да се освободим от наследството на Студената война. Целта се състои в това да се разберат и отстранят различните възприятия на заплахата, да се намали вероятността от възникването на конфликти и да се повиши степента на сигурност, да се осъществи ефективно сътрудничество за противодействие на новите заплахи и предизвикателства към сигурността. Създаването на общо пространство на сигурност в евроатлантическия регион не е самоцел, а платформа за разрешаването на други общи въпроси, преди всичко в областта на икономическото развитие. Новият механизъм за диалог трябва да почива на редица основополагащи принципи: спазване на универсалните принципи за равна и неделима сигурност; движение към общ мир, сигурност и стабилност в евроатлантическия регион въз основа на принципите на взаимното доверие, прозрачност и предсказуемост; обвързано обсъждане на въпросите на нападателните и отбранителни оръжия; по-нататъшно съкращаване на стратегическите нападателни оръжия като се отчитат всички останали фактори, влияещи върху глобалната стратегическа стабилност, включително противоракетната отбрана, силите за бързо реагиране, конвенционалните оръжия, кибероръжията, космическите оръжия; поетапно преминаване, според готовността, от остарелите концепции на взаимното гарантирано унищожение към отношения, основаващи се на доверие, взаимно разбирателство, взаимодействие по въпросите на сигурността. Твърде е възможно в близко бъдеще да стане актуален въпросът за създаването на нов евроатлантически форум за сигурност. Такъв форум би могъл да играе решаваща роля при реализирането на ключови точки от споразуменията и поддържането на диалога за укрепване на взаимната сигурност. Освен това той ще повиши статута на новата инициатива, превръщайки се в символ на новия подход към укрепването на сигурността в евроатлантическия регион (Иванов 2013).
Нашата страна активно трябва да участва в създаването на новия евроатлантически форум за сигурност. В този смисъл като неотменна част от европейската икономическа, култура, духовна и военностратегическа общност България ще бъде толкова национална, колкото съумее да интегрира етническите общности.
В съвременните общества огромната динамика и промени в социалния статус на индивидите непрекъснато пораждат, размекват, водят до кризи и разпад на различни общности, което е свързано с рязкото засилване на усещанията за несигурност на всяка от тях поотделно. Това от своя страна води до формирането на субекти с различни възприятия на сигурността и участие в създаването на сигурност и несигурност – радикални, фунадаменталистки, натуралистични, стигматизиращи другия, чисто негативни идентичности, дефинирани чрез враг или изкупителна жертва (Проданов 2008: 81). При това положение идентичността – личностна, културна, национална, цивилизационна – придобива подчертана значимост.
Един от факторите, имащи отношение към сигурността и стабилността, понастоящем са новите технологии. Те оказват решаващо влияние върху редица аспекти на живота, като в резултат се променя традиционната постановка на проблемите на сигурността, вътрешната и външната политика, суверенитета и др. Революцията в областта на новите технологии би могло да бъде разгледана като взаимна връзка между три компонента: създаване на нови знания – използване на възможностите, които разкриват базовите данни, Интернет и др.; предаване на знания – големи масиви информация се предават на много хора; поява на нови материални носители, които съдействат на развитието, както и на ускореното предаване на големи масиви информация, така и за създаване и съхраняване на информационни масиви. В този смисъл достъпът до информация и скоростта на нейното получаване променят световните и регионалните структури. Това води до редица последици. Първо, проникването на информацията през границите съдейства за глобализирането и демократизирането на света, ограничава възможностите за авторитарно управление и изолационизъм, ускорява темповете на икономическо развитие. Очевидно става все по-трудно да се изолира една страна от информация, идваща отвън, независимо от това, че някои държави се опитват да го правят, ограничавайки достъпа до Интернет чрез контрол над доставчиците. Но е известно, че успехът никак не е удовлетворителен.
Смятам, че би трябвало да се отбележи, че когато се говори за нови предизвикателства пред националната сигурност, би следвало да се имат предвид още два фактора – глобализацията и информатизацията. Опасността за една страна може да дойде “не просто от околните страни, а по същество от целия свят”, “поради намаляване на значението на дистанцията за протичането на едни или други процеси”. В съвременния свят е налице размиването на границите, затова “информацията, културата и множество други процеси в държавата и всякакви други процеси не могат да бъдат затворени в определени граници”. Очевидно при новите реалности “силовите въздействия, влагането на големи пари и създаването на свръхмодерни оръжия сами по себе си не могат да предложат достатъчно сигурност”. Другите тенденции, имащи значение за сигурността, са: нарастващата технологична уязвимост на обществото; нарастване на корупцията и престъпността в глобален мащаб; мрежовите войни; постмодерният тероризъм; приватизация на полицейската дейност, на наказателното дело и преди всичко на затворите, на армията. Вторият фактор е информатизация на сигурността. Вече става ясно, че ключовият ресурс, с който е свързана сигурността на една държава или общност, са информацията и знанията, т.е. висока култура. В епохата преди първата индустриална революция войните се водят преди всичко за територия и съхранението и завоюването на нова територия играе основополагаща роля за сигурността на държавата. Индустриалните революции водят до идеята, че индустриалните мощности, големите индустриални заводи, тежката промишленост са от първостепенно значение за постигане на сигурност и отбраната на една страна (Проданов 2005: 22). Глобализацията и информатизацията на процесите в съвременна България изискват и промени в концепцията и политиката за национална сигурност. Тя трябва да се насочи към много по-тясно взаимодействие с частни, местни и международни субекти за противодействие на опасностите пред страната и да се създадат програми за действие във всяка от основните направления на информационна сигурност (пак там: 26). В този контекст проблемът се свежда до това, не да отхвърляме и да воюваме с културната глобализация, а да се стремим да оползотворим шансовете, които предлага, да направим всичко възможно да отстоим своя ниша в нея.
Идеята за сигурност от началото на новото време е свързана със защитата на определени права на индивида, което той сам не може да осъществи, а това служи като обосновка за необходимостта от държавата. А тя трябва да отстоява закона, да прибягва до по-решителна намеса при защитата на сигурността на своите граждани и да гарантира, че всяко престъпление ще бъде наказано. Но следва да се отбележи, че в опита за интеграция на различни религиозни, културни, етнически общности, държавата не успява за сега да намери адекватен баланс между това, което е различно, и онова, което е общо, конвергенция и дивергенция. „Под маската на уважение на различието в много случаи по същество изкуствено се формира различие у отделни групи от населението, налага им се идентичност, противопоставяща ги, отблъскваща ги, капсулираща ги, изолираща ги от останалото население, което носи със себе рискове за всички” (Проданов 2005: 30). Затова не би трябвало под формата на защита на правата и сигурността да се допусне обособяване и дезинтеграция между различните общности у нас. Би следвало да се приеме принципът, че уважението към културното различие не би трябвало да бъде аргумент за фрагментация и дезинтеграция на обществото, а същностен материал за културно надграждане, за хомогенността му и съвременните форми на развитие в многоликия европейски контекст.
Националната сигурност не е изолиран проблем, тя присъства във всяка политика – външна, икономическа, финансова, образователна, здравна, отбранителна, правоохранителна, разузнавателна и пр. Така че нивото на всички политики, взети заедно, определят степента на националната сигурност. За противодействие на тероризма, който е част от световната действителност, има два основни фактора – единият е външната политика, „играта” на обвързване, противопоставяне и балансиране, които определят степента на възможните конфликти и рискове за България; другият фактор е вътрешната сигурност, зависеща в много голяма степен от службите за сигурност (Пиргова 2012). Връзката между националната сигурност и интеграцията на етническите общности в гражданското общество е винаги актуална. За нас тя е значима и от гледна точка на разрешаването на етническите проблеми, наслоени от политиката на т.нар. от тоталитарния режим възродителен процес, както и в контекста на евроинтеграцията на България. От друга страна, съобразно с доминиращите нагласи на обществено-политическата среда трябва да има баланс между сигурността и стабилността на държавата и интегрирането на етническите общности в гражданското общество. Наличието на ясна и адекватна личностна, етническа, културна, национална идентичност е едно от условията за реализирането на интеграцията и предотвратяване на рисковете за сигурността. Тук съществена роля играе и средата за интегриране, която трябва да бъде отворена, перспективна и комуникативна. Тези фактори и адекватни държавни политики биха могли да повлияят на отделната личност да се интегрира в подходяща група, а общностите – в обществото.
Демографската сигурност би могла да бъде разглеждана „като такова състояние на обществото, при което то е в състояние да акумулира необходимата за запазването на нацията възпроизводствена сила на населението, осигуряваща запазването и развитието и развитието на националния интегритет и националната идентичност на населяващите държавата личности и общности. Демографската сигурност може би е най-важният елемент на националната сигурност, тъй като тя е свързана със „субекта” на нацията – ората, населяващи националната държава. Явно е, че каквото е състоянието на демографската сигурност, такова в решаващ степен ще бъде и състоянието на националната сигурност на дадена държава” (Манов 2014).
Като заключение би било полезно да се позовем на Андрей Гильов, руски експерт по въпросите на международната сигурност. В статията си „САЩ залагат на многопластови и невоенни войни”, която има отношение към демографската и националната сигурност, той пише: „Политическото и военното ръководство на САЩ формира стратегия на войната от нов тип, насочена не за разгрома на противника, а за неговото “удушване”. При наличието на оръжие за масово унищожаване у редица държави дори една локална, да не говорим за мащабна война, е безперспективна и крие рискове от неприемливи щети. Превъзходството на САЩ на световните финансови пазари, контрола върху глобалните информационни потоци позволяват да се оказва разнопосочен натиск, който е не по-малко разрушителен от въоръжения конфликт. Както използването на авиацията коренно промени войната през миналото столетие, така и системният натиск във финансовата, икономическа и информационни сфери променя същността на войната през XXI век.” (Гильов 2014).
Съвременната война е многопластова, подчертава Гильов. Тя съчетава информационно, военно, финансово, икономическо и дипломатическо въздействие върху противника в реално време. Смята се, че масираното и координирано използване на всички невоенни методи може да се окаже достатъчно да отслаби противника и да сведе до минимум използването на въоръжените сили. Наличието на информационно пространство без граници, общуването чрез социалните мрежи позволиха да се изработят ефективни методи на взаимодействие с групи от населението в отделни държави, способни да насочват идеологическата, етническа или религиозна опозиция..
Многопластовата война е всеобхватна война, с едновременното използване на всички средства, с допълването на военните и невоенните форми. Ключов момент е планирането и координирането в реално време на акции, при които едновременно са задействани спецслужби, финансови органи, дипломация, глобалните информационни източници, неправителствени организации, а също редовни и наемни въоръжени формирования. Организационната структура на тези многопластови операции представлява набор от концентрични кръгове, където само централният кръг включва няколко държавни структури като Пентагона, ЦРУ, Държавния департамент или Министерството на финансите. Участниците в останалите кръгове се набират в зависимост от задачата. Някои дори и не подозират, че работят за войната.
Многопластовата война е непрекъсната, при която целта се постига с изтощаване, с подкопаване отвътре чрез използването на слабите места на противника. При нея фазите на изостряне може да се редуват с “примирие”. Хилядите малки удари целят да изтощят, задушат и обезкървят, като едновременно се водят преговори и се предлагат алтернативи, които да се харесат на част от населението. За разлика от ХХ век окупирането и разрушаването на държавата не е актуално, човешките и природните ресурси може да се контролират и без окупация.
При многопластовата война изчезват понятията “фронт” и “тил”. Армията влиза в употреба само в краен случай, само като гарант да не би противопоставянето да прерасне в мащабни бойни действия. Всъщност, бремето ще легне върху подразделенията със специално предназначение. Разузнавателните и контраразузнавателни органи ще имат още по-голяма тежест. Те са главният доставчик на информация за вземането на решения и са най-приспособени да водят непряка подривна дейност.
В същото време, основна особеност на многопластовата война е, че максималните вреди и щети се нанасят от хора, които нямат военен статут и не са на държавни служба. Това са не само частни военни компании, но и персонала на икономически и финансови учреждения, банки, бизнеса, университетите, медиите, неправителствените организации.
Многопластовата война, според експерта, е идеологическа война за хората, за техните възгледи и убеждения и едва след това за територия. Доколкото всяка една операция трябва да въздейства на хората, пропагандата е едва ли не най-главният елемент. Особено значение придобива привличането на медиите на своя страна – както на ръководства, така и на редови репортери. Целта е медиите да се превърнат в информационно-психологическо оръжие.

ЛИТЕРАТУРА

Гълъбов, Н. Демографският срив в България и усъвършенстване на демографската политика. С., 2005.
Гильов, А. САЩ залагат на многопластови и невоенни войни // Россия в глобальной политике”. www.BGNES 2014-11-23).
Господинов, Ив. Военнополитическо сътрудничество между България и страните от Югоизточна Европа през призмата на Евро-Атлантическата интеграция. В:- Военен журнал, СV, №2, 1998
Демография и сущность демографической политики. Наука – демография и демографическая политика //http://www.sociologysoul.ru/tpts-324-1.html.
Демографический энциклопедический словарь. М., 1985.
Иванов, И. Евроатлантическата сигурност тъпче на едно място // news.bgnes.com/ 07.07.2013
Кертиков, К. Национализъм и националните интереси//Социологически преглед, 3/1993, с. 37.
Концепция за национална сигурност. Приета с Решение на 38-то Народно Събрание от 16 август 1998 г., обн. ДЗ, бр. 46 от 22 април 1998.
Манов, Б. Демографската криза и националната сигурност – има ли изход за България / /Български икиномически преглед. С., кн. 2, 2014.
Минков, И. Етничната слагаема в демографските преброявания на населението в България // Български икономически преглед, бр. 1/2014.
Мичев, С. Духовни аспекти на сигурността. С., 2004.
Пиргова, М. Сигурност? Не е и без зряла политика // Преса, 27.07.2012
Проданов, В. (2005) Рискове за България от ислямски фундаментализъм и тероризъм. С.
Проданов, В. Философски дилеми на сигурността //Политика и национална сигурност. ВТ., 2008.
Слатински, Н. Измерения на сигурността. С., 2000
Тахиров, М. Времена и културно общуване. С., 2014.
Тачър, М. (2013) Живот и политика. С.
Wolfers, Arnold. National Security as an Ambiguous Symbol. Political Science Quarterly, 1952, Vol. 67,
No 4, p. 485