Националният език като символ в сигурността

Националният език е един от факторите, способни да сплотят, обединят, свържат елементите на националната общност, като я превърнат в сила, а интеграцията се явява функция в процеси, в които националният език осигурява обща комуникационна мрежа.


Нациите са своеобразен продукт на социалното конструиране, съчетаване на географски, биологични, исторически и други фактори, резултат от дейност, когато човешко множество достига определен етап от своето развитие, задоволява определени социални потребности, очертава цел, за която е потребно формиране на идейно доказателство за зрелост, единство и завършеност като политическа съобщност.

Важно средство за създаването на една нация е наличието на дискурс, който да осигури способност за създаването на митология и символи, основания за формиране, съществуване и просперитет.

Той съдържа интерпретационни схеми, набор от идеи, основания, аргументи и символи, с чиято помощ в процесa на социален диалог се извършва маркирането, идентификацията и интерпретацията на съответните социални явления.

Дискурсът обикновено ръководи нашите възприятия, прави видими обществените процеси, като им придава определен смисъл и значение, подчертава или игнорира процеси и явления, които описва и обяснява, с което ръководи нашите действия. С него дадена „територия“ се превръща в „родна земя“, „Отечество“, „Родина“, което се постига с използването на реалната история, при което факти се превръщат в „национални традиции и обичаи“.

Националният дискурс позволява интерпретиране на политическата борба, в която често личностните и груповите интереси доминират над обществените.

Той е способен да очертае паноптикум[1] от национални разбирания за добрo –зло, герои – антигерои и т.н.

Съвременните общества предпочитат повече въпроси от национална значимост да минават на обществено обсъждане. Ако се проведе дискусия за националната идея, тя ще изпълни с актуално съдържание националния дискурс, а езиковият въпрос ще се окаже централен. Без наличието на общ национален език, пълноценен обществен диалог не е възможен, както и общ национален договор.

Използван като инструментариум за описание и интерпретации, помага за разбиране и обединяване на различни индивидуалности, които да бъдат превърнати в еднородна общност.

Той има роля в дискурса на образуване на една нация.

Там обосновава появата на всевъзможни опасности, мобилизация и обща реакция.

Всяка нация има свой език.

А когато тя се състои от множество общности, той обуславя интегрирането им.

Обратно, въвеждането на множество езикови форми във вече съществуваща единна общност поставя под въпрос нейната цялост.

Напоследък в България настояват за право на „майчин език“, което прави все по- видим стремежът за използване на етническата и верска карта в политическите борби, срещу което твърде популистки се противопоставят участници в политиката и управлението[2].

В рамките на Османската империя турският език е държавен, докато локалните езици са поставени в подчинено положение и си използват ограничено. Като манипулира взаимоотношенията между различните малцинства, управлението дава предимствата на гръцкия при църковните служби и умишлено задълбочава конфликта между гърците и другите национални общности.

Без отчитане историческите особености на отношенията на Балканите няма да има трайно решение и за спиране бежанската вълна от Близкия Изток.

ЕС поема прекомерни ангажименти към Турция, разчитайки тя да е основна бариера пред новите опасности, а като знак на добронамереност в ЕП започна обсъждане турският език да стане официален[3].

По-сигурно е, че такъв факт ще отключи опитите в България за пореден път атаки срещу Конституцията и установения ред.

Иначе в редица държави се използва общ език, без това да поражда опасения.

В Германия, Австрия и Швейцария масово се използва немският език.

В Латинска Америка – испански и португалски.

В редица държави, познали националната зависимост, се използват езиците на техните колонизатори, въпреки че другите зависимости са отхвърлени.

Някогашна Австро-Унгария се разпада и заради конфликти между различните етнонационални групи.

Езикът е маркер за утвърдена националност.

Наличието на определен дискурс придава на същия национална значимост и го превръща в национална ценност.

Ако днес това е целенасочен, съзнателен акт, то в историята е повече случайност, дълго национално конструиране и съществуване. Така езиковата обособеност подпомага процеса на консолидация, прокарване на граници, формиране на идентичности, митове, съчиняване на обща история.

Всички тези задачи не биха били възможни без национален език и социокултурна активност. Освен всичко, при дълго съществуващите нации езикът се тълкува и от останалите като атрибут от национална, а понякога като в случая с българския като цивилизационна уникалност.

На такива езици се приписват символни значения.

В българската история езикът и писмеността са основа за национална цялост, уникалност и транснационална общност, за която имат и принос.

Обичайно, националният език се явява „национално достояние“, „носител на националния дух“, „спойка между поколенията“, „пазител на културата и традицията“.

Създаден от нашите Първоучители и техните ученици, българският език се използва в писмената традиция у всички славянски народи.

Особено лирично и нежно изразява отношението към родния свещен език поетът Вазов[4].

Той очертава национално-териториални демаркации и осигурява основа за съществуване и функциониране на силна многонационална общност срещу която обикновено се появяват и претендират естествени или символни бариери, нови граници и идентичности.

Езиковите идентификации вървят едновременно с претенциите за нови националности, които се явяват разрушителни за дълговечно съществували държавни и наддържавни образувания. В такива случаи се подлагат на съмнение и рушене основанията за национална солидарност, в които индивидите и социалните групи се разграничават и противопоставят.

Националният език е един от факторите, способни да сплотят, обединят, свържат елементите на националната общност, като я превърнат в сила, а интеграцията се явява функция в процеси, в които националният език осигурява обща комуникационна мрежа.

Всеки процес, извършван под предлог съхраняване или възстановяване на вътрешни национални традиции, права, свободи и др., крие опасности за подравяне на общонационалното единство.

Множество са примерите за създаване на съвременни нации.

Обичайно това е продължителен процес на преодоляване на съществуваща раздробеност, обективни потребности от модернизация, създаване на условия за държавно управление в рамките, на които съществува обща култура, образование и стандарти.

Свойството, на който и да било национален език, е да включва, но и носи потенциал на изключване. В процесите на глобализация, регионализация, се появяват и съхраняват други традиции. Тези тенденции придават нова роля на националните езици, върху тях все повече въздействат езиците на масовата култура, налагането на общи ценности, новите технологии и мрежите за тяхното разпространение[5].

Езикът се разглежда като условие, без което появата на етническа общност е невъзможно, доколкото има значение за формирането и развитието на етническото самосъзнание. Л. Гумилев настоява езикът да е признак на няколко етноса едновременно. Според него те са „биосоциални организми“, за чието съществуване факторите „език, обичаи и кръв“ са задължителни.

Етносът е исторически възникнала устойчива общност, образувала се на основата на териториална, езикова, материална, духовна и самосъзнателна общност.

При нацията към това се добавя и социално–политическо съдържание[6].

Ю.В. Бромле признава нацията за висш тип етнос.

Народът е човешка съобщестност, обединена от раса, език, обичаи, традиции и тенденции. През разсъжденията за колективното безсъзнателно на Карл Юнг, В.Д. Соловей обосновава преминаването на личния и колективен опит от съзнание в подсъзнание на индивида, където формират подходи към действителността.

Родът, според Л. Морган, е „съвкупност от кръвни роднини, произлезли от общ предшественик, често отличавани с родово име и свързани с връзките на кръвта“.

Бромлей и Подолни сочат всяко племе като състоящо се от роднини, различно отдалечени помежду си, но свързани в общност от формални родствени връзки.

Родът, фратрията (братството), племето са ипостаси на етноса, фази от общото развитие.

Измененията, които се запечатват под въздействието на дразнител се нарича енграма, т.е. запис, а съвкупността от енграми – мнема. Смята се, че голяма част от енграмите се намират в латентно състояние, от което излизат благодарение на дразнител, внесен в съзнанието, който процес се нарича екфория, протичаща на психически и физически равнища.

Сред висшите етапи на формиране на човешките общности е „нацията“.

В славянската традиция под нация се разбира по-висш етап, степен от развитие на даден народ (етнос), което се свързва с наличие на държавност.

Хегел определя нацията като „общност на хора, обединени от единен национален характер, включващ телесно развитие, образ на живот, занимания, насоченост на ума и волята“, които свързва с държавата. Николай Бердяев допълва, че всяка нация се стреми да създаде собствена държава.

В паралелно съществуващите Франция и Германия през XIX в., първата страда от своята вътрешна раздробеност по класово–съсловен признак, а втората е готова на всичко, за да обедини отделните свои съставки в държавен проект.

Всяка нация се стреми да е хомогенна.

Но като преминава от племе към нация плаща цена за своята чистота и загуба на хомогенност. Разрастващите се етноси са застрашени, защото губят хомогенност, а запазените – застрашени заради своята вътрешна хомогенност с потенциал за конфликт с нацията. Често отражение имат и  вътрешните тенденции на съревнование, асимилация и жизненост[7].

Но и крие съответно опасности.

Неотменимите процеси на съпротива, тенденциите на противоборства между „старо“ и „ново“, опитите за доминация и дори хегемония, специална заинтересованост, осигуряват съществуване и нарастването на конфликтни потенциали.

Всъщност ескалацията на нерешени конфликти, в които езикът има не само символно, но и ресурсно значение съпътства периода след разпадането на такива привидно неунищожими държавни формации, митология и събития. В това пространство семейните традиции се преплитат с по-големите общности, от където водят началата си етноси и нации.

В тях националният език е средство за национална идентификация, създаване на принадлежност към общност и има мобилизиращо въздействие. Езиковото служене очертава и обосновава аргументи, осигуряващи връзка между материалните и нематериални притежания или претенции.

Пример за това може да бъдат сърбите и албанците, при които, както при повечето народи на Балканите се наблюдава изместване и преместване по територии.

Макар да принадлежат към индоевропейската група помежду им има съществени различия.

Съброхърватският език формира ареал на две езикови тенденции, докато албанският различава двете основни съществуващи албански общности, но се явява неделим елемент от общите интереси. Между сърбите, хърватите и албанците се открояват различия и по верски принцип.

В края на ХХ и началото на XXI в. между полюсите на тези общности се очерта нов конфликт в резултат, на който с международна намеса се роди прецедентът –  проект „Косово“.

В същото време различни автори потвърждават, че в периода на XIII- XIV век процентът в тази област на заселени албанци не е надвишавал и 2 %.

Като осигуряват за династията подкрепата на църквата, редица сръбски крале издигат църкви и манастири. В Печ е разположено седалището на сръбската архиепископия. Когато Стефан Душан (1331-1335) завладява Македония, Албания и Тесалия през 1346 г. се провъзгласява за цар, той измества своята резиденция в Призрен.

През 1346 г. и сръбската Патриаршия се мести в Печ.

Разговорният и църковно–славянски езици се използват в богослужението и в администрацията.

Връзката между управлението, вяра и народ се осигурява посредством езика.

Духовенството продължава традицията да описва в жития героизма на държавните мъже, обявени за мъченици, а сръбския народ става „божи народ“.

Нещата се поемат от народното въображение и творчество, за което се грижи националната митология, който епос възхищава самият Гьоте.

В същото време може да се намират доказателства, с които оспорва истинността на разказваното. Крали Марко, за когото са сътворени множество народни поеми всъщност е колаборационист, който на Косово поле се бие на страната на османските турци.

С помощта на езика един народ създава и съхранява своите митове, очертава и гради своите национални символи, които от своя страна може да се превърнат в инструмент за проповядване на омраза към други общности.

В рамките на сръбските вярвания Косово е заселено със сърби в резултат на Великото преселение, а когато въстават срещу османците са преселени, докато на тяхно място са настанени ислямизирани албанци, които търсят свои основания за дезинтеграция и формират типично косовски митове. Обективно такива липсват, а Косово струва скъпо на Федерацията, която харчи за развитие на образованието в областта.  След 1968 г. Косово се сдобива със свой университет, който след 1974 г. става изцяло албански. Пропорционално областта има най-голям брой студенти с 247,7/ 1000, което съотношение за другите области е средно 194,9/1000.

През 1984 г. в Прищина учат 54 хил. студенти.

В същото време в областта слабо се знае сърбохърватски език.

Любими стават хуманитарните науки, а местни учени издават история, литература и др. Академията на науките на Косово издава също албанска история и литература с подчертани белези на национализъм.

Подобно е състоянието и в други югославски републики.

Албания доставя литература, учебници и учители, а връзките и общуването между интелектуалците от Албания и Косово усилва косовския сепаратизъм.

Значение придобиват негативните тенденции в социален и икономически аспект, докато албанците от Косово за своето положение обвиняват другите, схващайки се като тяхна жертва.

С промяната на Конституцията от 1974 г. сърбите стават държавотворна нация, докато косовските албанци са признати като национално малцинство, националност.

Между сърби и албанци непрекъснато възникват провокации.

За времето между 1971 и 1981 г. в Косово са извършени 605 убийства на етническа основа, като при 503 (80%) жертвите са сърби, а само в 120 (16%) – албанци.

Коментарите на двете страни в този конфликт тълкуват ставащото по начин, при който се очертава сърбите да мислят Косово като автономна област в Югославия, а косоварите – албанци да виждат Косово като отделна федерална единица в същата Югославия.

След 1981 г. сръбските власти установяват контрол върху областта, като отнемат голяма част от привилегиите, които албанците до тогава имат. Стига се до закриване и преименуване на университета в Прищина, забрана за внасяне на литература и учебници и др. По този начин връзката „език- образование“ за албанците е нарушена, а  процесите водят до дезинтеграция между малцинствата, населяващи областта.

Внедреното в съзнанието основание за идентификация затруднява комуникациите и повишава тежестта на конфликтите между общностите[8].

Ако разгледаме езикът от гледна точка на инструмент за въздействие върху националната сигурност, то може да използваме скалата, представящи основните субекти, пораждащи съответните опасности. По този начин ще видим, че той може да бъде определен като опасност от антропогенен произход, но използването му осигурява множествени въздействия[9].

Всъщност от пет предпоставки за възникване на конфликтите в етническите и конфесионални пространства всички могат да бъдат повлияни с помощта на националния език[10].

Той има свойството да мотивира и консолидира, но също служи за намиране на основания за конфликти и дезинтеграция. При това опасното въздействие може да бъде насочено не само в измеренията на вътрешната, а и външна сигурност, доколкото дискурсите се простират извън географските и политически граници на съвременна България.

Дори политологът Иван Кръстев илюстрира какви недоразумения може да възникнат при вътрешната комуникация в йерархично подредената, стабилна и консервативна система като армията, служейки си служи с пример от романа на Йозеф Рот „Радецки марш“, описал края на империята на Хабсбургите[11].

Така особената роля на езика може да се прогнозира в условията на модернизация и управление на системите за сигурност, както и в ставащата все по-популярна „хибридна война“.


[1] Колекция, в буквален смисъл от гръцки „пространство, в което всичко е видимо”.
[2] Кадиев: Агитацията на майчин език е въпрос на национална сигурност, http://news.ibox.bg/news/id_1359308353/, 26.05.2015
[3] Европарламентът гласува турският език да стане официален за ЕС, https://news.bg/world/evroparlamentat-glasuva-turskiyat-ezik-da-staneofitsialen-zaes.html, 14.04.2016
[4] Вазов, Ив., Бългаски език, http://liternet.bg/publish/vazov/lirika/polia/bylgarskiiat_ezik.htm
[5] Вж. Мясников, О. Г., Национальный язык как символ
[6] Мчедлов, М. П. и кол., Вера, этнос, нация. Религиозный компонент етнического сознания, 2007, М., Културная революция, с. 4
[7] Вж. Севастьянов, А. Н., Этнос и нация, 2008, М., ЗАО Кн. Мир,
[8] Детрез, Р., Косово- отложената независимост, 2008, изд. Кралица Маб, с. 8- 2
[9] Вж. Стойчев, Т., Измерения, проблеми и решения в сигурността, Сб. Н.
[10] Стойчев, Т., Етнонационални проблеми на националната сигурност в Черноморската зона, доклад, изнесен на МКМ под патронажа на президентът Р. Плевнелиев.// Стойчев, Т., Етническите конфликти- проблем на националната сигурност, Сборник статии от международна научна конференция, том І- ви, Проблеми на националната и международната сигурност, Изд. ИВИС,  В. Търново, 2009 г., с. 44- 60
[11] Източна Европа е едновременно уплашена и готова за Brexit, Кръстев, Ив., https://www.24chasa.bg/mnenia/article/5585568, 17.06.2016