Отрицателен герой

на Лазар

Тази ловна случка се разигра по сценарий. Сценаристът беше Лазар Мурджев – изкусен ловец. Главният герой беше безстрашен средногорски глиган. Аз изпълнявах второстепенната роля на неуверен стрелец. Току що си бях купил нова пушка. Не бях стрелял с нея. Прикладът ми беше малко неудобен.    Притеснявах се.
Беше слънчев зимен ден, не много студен. Лазар ни разставяше един по един на пусията. Когато дойде моят ред, той тихо ми каза:
– Заставаш тук! Глиганът ще дойде от ляво и ще мине в ниското. Ще се движи предпазливо в храсталаците. Ако не го виждаш добре, можеш малко да минеш напред, за да ти е по-удобно да стреляш.
Такива бяха указанията му – кратки и ясни. Питах се откъде знае точно как ще излезе и ще мине глиганът? Въобще щеше ли да се появи? Толкова пъти бях висял по различни пусии, без дори да видя поне един, та сега щял да дойде от ляво и да се движи в храстите по сценарий като на филм. Не ми се вярваше.
Кучетата залаяха долу в дерето. Чувах лаят им от дясно. Нямаше никаква логика глиганът да се появи от ляво, срещу тях. Притаих се готов за стрелба, обърнат на дясно. В цевите ми имаше две бренекета. Постепенно лаят в дерето заглъхна. Настана тишина. От време на време вятърът разклащаше нежно короните на дърветата и откъсваше от тях по някое изсъхнало листо. То се спускаше, криволичейки надолу и тихичко тупваше на земята. Беше двадесет и девети декември. Ще помня винаги тази дата.
И ето, долових шумолене. Идваше от ляво. Точно, от където ми каза Лазар, че ще дойде глиганът. Шумоленето се усилваше… Пулсът ми се ускоряваше… Вдигнах оръжието и го насочих в ляво към шума. Силуетът на глигана бавно изплува от гората. Идваше право към мен. Движеше се в храстите. Изпълняваше точно указанията на сценариста. Беше надхитрил кучетата и не бързаше. Идваше спокойно, уверен в себе си, а аз го очаквах разтреперан. Следях го с дулото на новата си двуцевка, съзнавайки, че миговете ми за стрелба са броени. Сърцето ми биеше лудо.
Глиганът държеше гъсталака. Не го виждах добре. Ту се появяваше между храстите, ту изчезваше зад тях. Имах указания от Лазар да се изнеса напред и да скъся дистанцията, ала не можех да мръдна. Краката ми бяха вкаменени. Бях хипнотизиран от спокойния му тръс. Идваше гордо към смъртта си не като подгонен крадец, а като господар на гората. Беше обаятелен, мъдър, величествен! В сравнение с него аз бях жалък коварен убиец в засада. Не намерих сили да се приближа и да изляза очи в очи с него. Бях неуверен. Ръцете ми трепереха. Пръстът ми на спусъка беше вдървен. Погледът ми се премрежи и сякаш долових гласа на животното:
– Стреляй! Какво чакаш? Ако ме уцелиш ще падна, друг ще ме смени и толкоз! Какво тук значи някакъв си глиган? И без това хладилникът ти е пълен. Няма място в него за моето месо. Ако ме изтървеш – срам и позор пред ловната дружина. И в двата случая ти губиш.
Замислих се. Беше прав. Изходът от тази случка нямаше никакво значение за изхранването на Вселената. Имаше само един начин да го победя – като не стрелям. Глиганът разбра мисълта ми и спря.
– Страхливец! – подигра ми се той. – Държиш заредена пушка, а ръцете ти треперят. Спирам, защото едва ли ще ме умериш в движение, но знай, че дори и да падна няма да ме надвиеш, защото нямаш като мен смелост да стоиш без оръжие пред дулото на убиец!
Бях съкрушен. Осъзнавах, че в крайна сметка винаги съм бил надвиван морално от дивеча; че сценарият, в който участвах, отново ми отреждаше роля на отрицателен герой; че трябваше да я изиграя достойно, иначе и мен друг, по-добър ловец, щеше да ме смени и толкоз! Стиснах зъби и дръпнах спусъка…
Този ден в Поибренския балкан бродиха две ловни дружини. Само аз имах слука и повалих глиган. Всички ме поздравиха. Един по един ми стискаха ръката с уважение, а сценаристът Лазар едва чуто сподели, сякаш беше наблюдавал сцената:
– Не си го умерил добре и за малко да го изпуснеш. Този глиган сам реши да умре, за да те прослави. Направи те честит пред всички ловци. Изпей му прощално поне една песен.
Отворих уста и ревнах с пълно гърло онази, за Петко войвода:
– Пейни миииии!..
Пеех бавно, провлечено, с болка, тъй както се пеят родопските песни, а духът на глигана се издигаше високо в небитието, там където някога щяхме да се срещнем отново и този път да се погледнем в очите, победител и победен.
otricatelen_geroj