СБОГОМ НА ЛОВА

slaider4

Бях задрямал. Едва чух телефона, който ме извади от просъницата. Вдигнах слушалката и в нея проехтя веселият глас на Рой:

– Приятелю, взимай пушката и идвай веднага. Имам нужда от твоята помощ. Сушата изпепели всичко. Животните ми умират. Трябва да ги разредим, иначе всички ще загинат. Едва успях да намеря човек, който да изкупи месото.

– Не мога Рой! – отвърнах сънливо. – Лекарите ми забраниха да ходя на лов.

– Какви глупости дрънкаш? Никой не може да ти забрани да ходиш на лов! Дори и Господ, който е създал лова, за да има прехрана човекът.

– Рой, взимам лекарства с много опасни странични реакции. От едното лекарство изпадам внезапно в депресия, заспивам или буйствам, а от другото изпитвам хазартни пристрастия, неудържим сексуален нагон и имам халюцинации. Може по време на лов да ми заприличаш на животно и да те застрелям, или пък на жена и да те изнасиля.

Рой изпадна в неистов смях. Смееше се искрено, неудържимо, заразително. Разсмях се и аз. Смяхме се дълго. Накрая той отсече:

– Я остави тези глупости и тръгвай веднага! Много стрелба ни чака. Трябва да обиколим цялата ферма и да я очистим от болнавите животни, та да остане паша за здравите. Ако не побързам ще изпусна човека, който е съгласен да изкупи месото, за съжаление на безценица. Всички фермери в тази суша разреждат животните си и продават месо. Нима ще оставиш приятел в беда? Чакам те!

Телефонът замря и настана тягостна тишина. Бях изправен пред сериозна дилема. Лекарите ми бяха забранили не само да нося оръжие, но и да шофирам, а до фермата на Рой имаше поне триста километра. Не се наложи да мисля дълго. Както винаги взех емоционално решение – приятелството над всичко! Облякох ловните дрехи. Метнах пушката с всички патрони в колата и потеглих по тъмно към Рой. Когато стигнах, вече се развиделяваше, а Рой ме чакаше усмихнат на портала.

– Знаех, че ще дойдеш. Приятел в нужда се познава! Както виждаш, от сушата не е останала ни една тревичка. И храстите са без листа. Нямам повече средства за сено, а и сено няма на пазара. Ти ще започнеш от север към юг, а аз от юг към север. Ще се срещнем по средата на фермата. Ще убиваш всички мършави и болнави животни. След теб ще ги събират моите съгледвачи и ще ги дерат. Щади само здравите майки. На десет женски оставяй по един мъжкар за разплод. Това е! Хайде на работа и внимавай с халюцинациите да не ме застреляш наистина. А ако случайно ми връхлетиш разгонен, знай, че аз ще те застрелям. Мразя обратните!

Рой пое на север. Веселият му смях ехтя дълго след него. Когато кикотът му потъна в саваната, вдигнах глава и се огледах. Всичко наоколо беше изпепелено. Околността приличаше на пустиня. Тук там стърчаха изсъхнали бодливи храсти. Тръгнах на юг унил и дълбоко замислен. Питах се кой ни дава право да убиваме болните животни, за да оцеляват здравите? И аз бях неизлечимо болен. Следваше ли да ме застрелят, за да не консумирам храната на здравите, или беше по-достойно сам да си тегля куршума като Хемингуей.

Вървях с надежда да не срещна животни, но уви. Още след първите стотина крачки попаднах на цяло стадо газели. Лежаха в пясъка с увиснали шии. Бяха толкова слаби, че ребрата им се брояха. Хълбоците им бяха хлътнали от глад. Приближих се до тях на двадесет крачки, но те не побягнаха. Само надигнаха немощно глави, за да ме огледат и пак ги свалиха. Явно бяха изтощени докрай.

Вдигнах пушката и се зачудих с коя да започна. Всички ми изглеждаха еднакво измършавели и болни. В стадото имаше един единствен мъжкар. Щастливец! Беше обречен от Рой да живее. Избрах една по-стара женска и се прицелих в нея. Тя ме погледна право в очите и сякаш промълви:

– Имам сукалче. Убиеш ли ме – умира и то!

Огледах стадото и избрах една по-млада, но и тя изхленчи:

– Бременна съм!

Насочих пушката към трета, която ми се стори готова да умре, защото беше съвсем омърлушена. Побързах да я застрелям преди и тя да проговори. Другите не помръднаха. Сякаш нищо лошо не се беше случило. Това ме окуражи и ги подкарах наред. Една след друга, красивите газели безмълвно падаха, обагрени в кръв. Гърмях побеснял от лекарствата и окрилен от мисълта, че върша добро дело.

Скоро добих чувството, че съм на война. Воювах този пошъл свят да стане по-хубав, по-справедлив. Да няма болни, онеправдани, гладуващи. Да има щастие за всички. Въобразявах си, че не стрелям по газели, а по своите заклети врагове, създали парите, неравенството, мизерията. Хората бяха укротили природата и стъпили на луната, а те – алчните ненаситни изедници, упорито налагаха несправедливостта. Промиваха всячески мозъците ни и ни разделяха. Убеждаваха ни да се уповаваме на религии. От малки ни учеха не да се борим, а да се молим за щастие. Представях си, че чистя света точно от тези кръвожадни вълци, които отнеха и моите мечти и ме превърнаха в изгнаник, защото отказах да се присъединя към глутницата им. Ненавиждах ги! Стрелях безмилостно по тях. Стрелях със злоба до последния си патрон.

Когато най-сетне се опомних и свалих нагорещената си празна пушка, пред мен се появи настръхнал за бой лъв. Беше ми много познат – маркиран с обеца на ухото. Като онзи, дето застрелях преди години на това място. Тогава, подгонен от по-силните лъвове, той беше прескочил оградата на съседния резерват и беше намерил убежище във фермата на Рой. И ето, същият лъв сега стоеше пред мен, готов да ме връхлети и да отмъсти за всички животни дето бях повалил. Бях вцепенен. Нямаше как да избягам, а и не исках да бягам. Дори не съжалявах, че не послушах лекарите, посъветвали ме да оставя лова.

Разбирах, че сетният ми час беше ударил. Нямаше с кого да се сбогувам. Щях да умра далеч от приятели и родина, под чуждо небе. В тези последни мигове се запитах дали животът имаше смисъл. Въобще, защо се бяхме пръкнали, след като един ден слънцето щеше да угасне и всички живи същества щяха да загинат?

Лъвът пое в тръс право към мен. Разтреперих се неудържимо, по-скоро от страх, отколкото от болестта. Не бях готов да напусна света. Въпреки всичките му пошлости, имаше нещо прекрасно в него – любовта. Звярът скочи връз мен и ме захапа за гърлото. Задушавах се, когато някой разклати рамото ми. Две топли кафяви очи бяха надвиснали над мен и ме гледаха нежно:

– Тати, ставай! Време е да ме закараш на училище.

Сушата, болестта, враговете и лъвът изчезнаха. Животът доби смисъл. Боже, колко надежда и светлина имаше в тези мили детски очи!