Сигурността като висша социокултурна ценност

Българското общество, нация и държава, встъпвайки в своето трето хилядолетие, преживяват сложни промени от икономически, социално-политически и духовен характер. 


За съжаление продължава да се формира негативна тенденция към дестабилизация на обществените отношения, породени от бедността, мизерията и нарастващата, най-вече битова престъпност. Съвременното българско общество, държава и нация в редица изследвания и в статистически класации се поставят в разреда на деградиращите социални системи. Ето защо проблемът за ценността на сигурността е обусловен преди всичко от обстоятелството, че става дума за опазването на целостта на българското общество, държава и нация; за оцеляването на българския народ – народ с хилядолетна история, който за разлика от всички други европейски народи, никога не е променял своето етнично самоназвание; народ, който е създал първата европейска държава, и на чиято етнокултурна територия са открити най-ранните, не само по археологични данни, доказателства за началото на човешката цивилизация!

Човечеството с всяка степен на своето развитие, със всеки свой стадий или етап на цивилизационното си съществуване, става все по-монолитен, единен биосоциален организъм, което се потвърждава и от процеса на повсеместната глобализация. От информационно общество човечеството вече върви по пътя на формирането на обществени отношения на основата на споделената отговорност, на споделените ценности. С това се усилва взаимозависимостта на обществото и на индивида, в този смисъл и по отношение на сигурността. Реализацията на обществените нагласи, очаквания, предпочитания, желания, интереси и потребности на хората, както и изпълнението на социалните задачи на съвременния етап от развитието на човешката цивилизация до голяма степен се определя от състоянието на индивидуалната сигурност. От друга страна, състоянието на индивидите пряко зависи от това, доколко е стабилно или устойчиво самото общество, държава и нация. Такава взаимозависимост и взаимообусловеност позволява да се говори за сигурността като за жизнеспособност, която произлиза от споделения, възприет и усъвършенстван социокултурен опит. Затова може да разглеждаме сигурността преди всичко като социокултурен феномен. Достатъчно е да посочим, че сигурността има такова значение, което обуславя всичките страни на жизнеспособността, както на всяко общество, държава и нация, така и на индивида (от началото на тяхното социобиологично съществуване до удовлетворяването на техните духовни интереси и потребности). Ето защо можем да определим сигурността като универсална, фундаментална, висша ценност.

Актуалността на социофилософските, на социокомуникативните и на аксиологичните изследвания в сферата на сигурността се проявяват на три равнища.

На общочовешко равнище актуалността на социокултурния характер на сигурността се представя от обстоятелството, че всички ние сме свидетели на появата и на разрастването на глобалните проблеми на човечеството, на отрицателните последствия от тяхното проявление, което е неизбежно свързано с нарушаването на сигурността на човека в планетарен мащаб. Това състояние на съвременните обществени отношения е свързано не само с техногенните въздействия върху природата и влошаване на екологичната ситуация. Проблемите за сигурността и оцеляването на човечеството не могат да се разглеждат извън връзката с негативните тенденции и деформациите на общественото развитие. Локалните и регионалните войни, борбата за преразпределение на енергийните ресурси, разрастването на военно-политическите конфликти, сепаратизма, тероризма, наркотърговията, контрабандата неизбежно е свързано с престъпленията срещу живота и сигурността на всеки жител на Планетата. В редица случаи те носят заплашителен характер за бъдещето на човечеството. От тук произлиза и загрижеността за търсенето на практически мерки при разрешението на тези задачи. В този смисъл, очевидно е, че все по-належаща се явява задачата за изработването на единна, дългосрочна и способна за оптимално практическо разрешаване на тези проблеми цялостна стратегия и тактика за осигуряване на условия за устойчиво развитие на системата на сигурността в общоцивилизационен план. Недооценката на тази приоритетна задача и недостатъчната изученост на проблема поставя човечеството на границата на живота и смъртта.

От друга страна, новите интереси и потребности, както и общосподелените ценности, които завладяват човешките умове и души, са свързани все повече с високите технологични постижения и с креативното мислене, с повсеместното използване на изкуствения интелект. Възниква опасност, че тези социално-техногенни и други подобни ценности на изкуствената среда ще изведат на заден план природно-жизнените и социокултурните ценности. Все по-изострен става въпросът за границата на вмешателство на човека в основите на неговото жизнено съществуване. Очевидни са зашеметяващите успехи на съвременните нанотехнологии, на молекулярната биология, на генното инженерство, на научното познание на човека, взето в неговата цялостност. Тези върхови постижения на човешката мисъл, обаче са свързани с тревожни за човечеството опасности. Никога по-рано човек не е могъл така изкуствено активно да се намесва в проблемите на наследствеността, в появата, в регулирането и в зачатието на човешкия живот, както сега. Освен това заплахата за човечеството неизмеримо се увеличава, когато отсъстват социално осмислени приоритети. Обхватът и силата на последствията от подобно не социално регулирано вмешателство, както на моментно проявяващите се, така и на отложените във времето, са не предвидими. Все повече на разумните и отговорни лидери става ясно, че над човечеството е надвиснала заплаха от самоунищожаване и че то във всеки един момент може да изчезне от лицето на Земята. Това е противоестествено за всеки разумен човек. Човекът сам със своя разум е създал тази противоестествена ситуация, а сега започва все повече да осъзнава необходимостта от разумни действия на основата на морална отговорност, на общосподелени ценности. За постигането на обща сигурност е необходимо проявата на хуманност, на споделена отговорност, на мъдрост. Ето защо в нашето тревожно съвремие всеки човек все повече трябва да се обръща към себе си, все повече да става не само субект, но и главен обект на познанието. Необходимо е всеки човек все повече да се самоопознава.

На равнище на социума актуалността на социокултурните изследвания на феномена „сигурност“ е свързана с това, че характеристиката и оценката на сигурността, особено на социалната (гражданска, обществена) сигурност, се съотнасят със сигурността на всички други членове на дадена социална група. Това означава, че на пределен план се характеризират и оценяват състоянията на образованието, на науката, на културата, на здравeопазването, на обществените медии, на системите за физическото възпитание и на дейностите, свързани с регулацията на общественото възпитание на децата и младежите. Извършващите се в обществото изменения, научните и техногенните открития, практически винаги се установяват като фактори, оказващи влияние върху сигурността на социума, внасят корекция в обществените отношения, касаещи сигурността, разглеждана като висша социокултурна ценност. Икономическите диспропорции на обществото, развитието на социалните противоречия не само водят към възникване на нови заплахи и опасности за сигурността, не само до деформации на параметрите на живота, но и пораждат нови екологични и социални проблеми, както регионални, така и глобални. Все по-ясно става, че устойчивото развитие на всяко общество, държава и нация зависи от действащата система на сигурността.

Изследването на проблема за сигурността е актуално и на личностно равнище. В социалната практика на нашето Отечество е натрупан уникален опит още от времето на формирането на древната българска държава. Тя започва с формирането на българската национална идентичност, на българския език, на българската култура, на българската душевност и религиозна принадлежност. Сега е налице парадоксално явление – „обeзценяване“ на сигурността на личността като ценност. В условията на демографска катастрофа за българския народ и на разпад на българското общество, държава и нация, възниква въпросът за търсенето на ефективни и ефикасни пътища за повишаване ценността на сигурността. Необходимо е да бъдат разработени съвременни принципи и механизми на системността в осигуряването на сигурността на човека, за разработването на философско-методологичните основи на формирането на концепцията за сигурността на планетарно, социумно и личностно равнище. Такива основи вече обективно се изграждат чрез натрупване на знания, формират се като ново философско и културономично направление, което разглежда сигурността като висша социокултурна ценност. Плуралистичните подходи към сигурността на човека, възникването на множество школи, направления, парадигми, практико-приложни модели пораждат безсистемност в теорията, фрагментарност в научните и в приложните изследвания. Във връзка с това, наред с търсенето на способи за разрешаването на отделните проблеми на сигурността, на философското обосноваване на същността, на структурата и функциите на сигурността изисква създаването на интегрирана, социокултурно и социкомуникативно ориентирана научна теория за сигурността на човека. И това е разбираемо, ако се отчете броят на известните досега заплахи и опасности за сигурността – повече от 24 хил., а специализираните професии в сферата на сигурността надхвърлят цифрата 100. Ето защо е много погрешно да се създават стратегии, планове и програми за сигурност на базата на предполагаеми заплахи и опасности.

Многоаспектният аксиологичен анализ на сигурността на човека и на социума може да бъде резултативен, ако той се провежда във връзка с оценката на конкретното състояние на системата на сигурносттa – на нейното научно-теоретично, материално-техническо, правно-нормативно, финансово и кадрово обезпечаване. Вземат се в предвид и взаимоотношенията с политико-икономическите структури и с гражданските организации.

Привеждането на същественото в отношенията на сигурността в съответствие с интересите и с потребностите на отделния човек означава феноменът „сигурност“ да бъде разглеждан като универсална човешка ценност. Необходимо е да се извършат изследвания на основата на научното социално-философско обощение, да се разкрият противоречията и закономерностите, взаимовръзките на различните проявления на личната сигурност и на социума, изработването на светогледни и на методологични ориентири за преодоляване натрупващите негативни тенденции по отношение разрушаването на обществото, държавата и нацията.

С редки изключения в научната литература още от античността до нашата съвременност личната (индивидуалната) сигурност се е схващала като смислено-жизнена ценност. В днешно време вниманието към този проблем носи особено остър характер. В последно време се появяват голямо количество разработки на философи, социолози, политолози, икономисти, еколози и експерти в сферата на сигурността, посветени на най-разнообразни философски, в това число, и на аксиологични аспекти на сигурността.

Анализът на днешната социално-философска, валеологична и специализирана литература показва, че изследванията в сферата на сигурността като социокултурна ценност не са извършвани системно и целенасочено.

Заедно с това, може да се отделят няколко тенденции по отношение изследванията в сферата на сигурността, които се отнасят до едни или други нейни аксиологични аспекти. Първата се отнася до разглеждането на сигурността като социална ценност, като ценностна ориентация на личността и на обществото, като динамика на техните ценности в техногенния свят. Съществуват изследвания от естествено-научен характер, в които се разглеждат въпроси, свързани със създаването на цялостни представи и светогледни основи за същността на сигурността. Засягат се проблеми, отнасящи се до изясняване на осoбеностите на формирането на светогледните подходи към феномена „сигурност“ в различните типове култури (антична, средновековна и съвременна), мястото на проблема сигурност в западната и източната култури. Друго направление в изследванията на сигурността е представянето й като философски, социално-психологичен, хуманитарен и екологичен проблем, свързан със самоорганизацията на човека. Разкриват се и условия за взаимодействие на социобиологичното и социохуманитарното знание в разбирането за сигурността. Философските и нравствено-аксиологичните аспекти на сигурността, етичните проблеми на евгениката по отношение на сигурността, морално-нравствените аспекти на тероризма, екстремизма и агресията, конгломерата от проблеми, свързан с генно-модифицираните организми, религиозния радикализъм и етнокултурните конфликти, обвързването на партийно-политическите структури с организираната престъпност и други подобни остават малко изучени или не докрай изяснени. Липсва единство в тълкованията на самото понятие сигурност. Най-разнообразните опити за изясняване на неговото понятийно съдържание се предприемат обикновено без анализ на съвременните научно-теоретични постижения в областта на трансдисциплинарните научни направления. От биосоциалната и културономичната ориентация на изследванията в сферата на сигурността зависи формирането на устойчивост в ценностните нагласи и в ценностните ориентации на всяко общество.

Културономията в много свои аспекти, като трансдисциплинарно научно направление, разглежда сигурността в два ипостаси. Досега изследователите, които се опитват да разгледат аксиологичната страна на сигурността, използват най-разнообразни и противоречащи си подходи. При тях няма съвпадение по един от главните въпроси, а именно в това – какво се явява за основа на ценностната оценка: самият предмет на оценката или изразеното отношение към предмета от страна на субекта, формирано въз основа на някакви мотиви или аргументи. За оценяването са необходими две условия. На първо място, предметът на оценката трябва да притежава някакви свойства, които да се съотнасят с приетите в определена система ценности и оценки. На второ място, за да може субектът да се оценява е необходимо той да бъде съответно мотивиран. От културономична гледна точка, сигурността се представя като общочовешка универсална социокултурна ценност, като резултат от споделен социалнозначим ценностен опит. Не съществува сигурност за самата сигурност или сигурност „въобще“. Сигурността винаги е социално ориентирана, социално определена, социално насочена или социално натоварена. Съществува сигурност за конкретен човек, за конкретно общество, за конкретна държава или нация. Общите характеристики на сигурността се образуват като натрупване, като наслагване на обобщени характеристики на всички социални образувания, съставящи съвременния цивилизационен модел на развитие. А това означава, че оценката за общата сигурност се осъществява в зависимост от конкретното състояние на сигурността на всеки човек, на всяка социална общност, на всяко общество, нация и държава. За това процесът на оценяването  на сигурността се оказва, по същество, процес на самооценка и на самопознание на субекта.

Самооценката като елемент на самопознанието изисква определено равнище на личната култура, наличието на историческа памет, осмислянето на своите възможности, проявяването на споделена социална отговорност, разбирането за общи цели и ценности. Сигурността много зависи от състоянието на обществената (гражданска, социална) култура. И то не от гледна точка на нейното теоретично развитие и от техническите й възможности, но преди всичко от формирането на общественото съзнание, свързано с осъзнати ценностни и жизненоважни ориентации и приоритети. А това се постига чрез усвояване на социокултурно-историческите ценности, които са се формирали в продължение на хилядолетия и които са издържали изпитанията на времето.

През XXI век социокултурните фактори ще играят все по-определяща роля за формирането на устойчиво развиваща се общоцивилизационна система на сигурността. Културономичният анализ на съвременните концепции за човека представляват методологична основа за изследванията върху ценността на неговата сигурност. Подобен подход ще доведе до повишаване ценността на сигурността в съвременното българско общество.

По своята социално-ценностна същност сигурността е универсално благо, имащо смислово-жизнено значение за хората, обезпечаващо живота като най-висша ценност. Ценностното съдържание се изразява в отношението на човека (обществото) към своето състояние, детерминиращо определени ценностни ориентации и предпочитания. Особена актуалност ценностните характеристики на сигурността придобиват в условията на: нарастване на заплахите и на опасностите за сигурността на планетарно равнище; промените в развитието на социалните, етнокултурните и етнорелигиозните общности; специфичните ситуации, които оказват въздействие върху сигурността; разрастването на тероризма и други подобни, които не отминават и нашата страна.

Сигурността като индивидуална ценност може да се разглежда и като значимост на мерките за възможното осъществяване от всеки човек на целенасочени и осъзнати действия без усложнения на своето физическо, духовно и социално състояние, без загуба на своята личностна социализация. Ефективна и ефикасна социализация в персонален план се осъществява само на базата на културно-историческо наследство.

Сигурността, схващана като социокултурна ценност означава и значимост на социалната група по отношение степента на реализация на смислено-жизнените възможности на нейните членове. Социалността като ценностна характеристика изразява значението на определени социални връзки, места и роли на човека при взимането на решения за конкретни обществени задачи. Това обезпечава в достатъчна степен за личността условия за социална адаптивност.

Съществува закономерна зависимост и взаимообусловеност между сигурността на индивида и сигурността на обществото, държавата и нацията.

В продължение на цялата история на човечеството сигурността се разглежда като висша универсална ценност, но в различни исторически епохи тази ценност за обществото и за индивида е различна.

В съвременните условия преходът от аспектния, частния към цялостния, общия (трансдисциплинарния) подход към сигурността на човека в значителна степен може да се възприеме преувеличен при съществуващите най-вече социобиологични и политико-икономически теории. Преодоляването на фрагменталността в изследванията на сигурността и на нейната ценност е възможно по пътя на използването на философско-аксиологичния и на културономичния методи. По този начин най-добре могат да се формират светогледните и теоретичните основи на трансдисциплинарната концепция на сигурността, разглеждана като висша социокултурна ценност.

Хармоничността в личностното развитие на човека се явява един от главните фактори за: устойчивото развитие на личния и на обществения живот; създаването на висока хуманистична култура; формирането на рационално отношение у човека към обкръжаващата го среда; изграждането на стабилна социална политика и формирането на гражданска култура, която възприема сигурността като универсално обществено благо.

Сигурността на конкретно общество, държава и нация е нещо относително, но степента на нейната относителност е ограничена от определени предели: обективността на функциите на сигурността; зависимостта на сигурността от историческата епоха; съотношението с другите ценности; типа социална организация на обществото и на държавата. Като основни принципи на научната организация на дейността по укрепване на системата на сигурността могат да се възприемат: цялостност, историзъм, приемственост, съчетаване на общочовешкото и националното, комуникативност и др.

Ако отношението на обществото към индивидуалната сигурност на неговите членове се използва като показател, то може да се каже, че за съвременна България е характерно противоречието между все по-голямото осъзнаване на сигурността като висша социокултурна ценност и фактическото разрушаване разбирането за сигурността като ценност. Главна причина за това е липсата на Национална дългосрочна стратегия за устойчиво развитие на българското общество, държава и нация. Република България е единствената страна, която няма такава стратегическа визия не само в рамките на нейното членство в Европейския съюз, но и като страна-членка на Организацията на обединените нации.