Дневникът на Следователя

19-2

Започнал в началото да разследва случаи на бегълци и невъзвращенци, на противодържавна агитация и пропаганда, на антипартийна дейност, от 1968 г. той се квалифицира да разследва шпионски дела. И започва с един от най-интересните случаи на шпионаж – този на д-р Радан Сарафов – агент на английското и френско разузнаване, а от 1957 до 1968 г. на американското разузнаване (ЦРУ). Трендафилов разказва подробно за „двубоят” между него и Сарафов, за тактиката му на разследване довели до пълни признания за шпионската му дейност.

Постепенно Трендафилов ни вкарва в света на своята следователска дейност и без да ни натрапва споделя своите случаи и опит. Разказва за взривовете в Нови Кричим (един от първите терористични актове в страната), за драмата на Петър Стефанов, обвинен в шпионаж в полза на ФРГ. Спира се по-подробно на разследването на „Тексим” и неговият ръководител Георги Найденов и на опита на тогавашният министър на вътрешните работи Ангел Цанев да представи случая като „политикоикономически заговор”. Следват случаите с шпионската дейност на българските емигранти Иван Гунчев и Петър Георгиев в полза на ФРГ, делата срещу турските младежи похитили два самолета, които приземили на Софийското летище, груповото дело за длъжностни присвоявания от служители на Българска гражданска авиация „Балкан”.

Нов етап в следствения живот на Трендафилов настъпва след 1973 г., когато оглавява следственото управление към Дирекцията на народната милиция. Това обаче е период, когато той води непосилна борба за засилване независимостта и ефективността на следствените служби към ДНМ, която идея в края на краищата довежда до създаването през 1979 г. на Главно следствено управление към МВР – една съвършено нова организация на следствените органи в България. С неговото създаване се гарантира оперативна и процесуална самостоятелност на следователите, изключваща всякаква външна намеса в работата им по наказателните производства. Самият Трендафилов е назначен за един от заместник-началниците на ГСУ, отговарящ за разследванията на престъпления по линия на милициията и противопожарната охрана. Неговият опит обаче в разследването на шпионски дела е причината да бъде използван и при по тежки и комплицирани случаи на шпионаж.

Трендафилов се спира подробно на случая с Йордан Дамянов Пенков, служител на българското разузнаване, агент на гръцкото и турско разузнаване. Който през 1985 г. е осъден на смърт за това, че се е поставил в услуга на гръцкото разузнаване.

Но, въпреки подозрението, че е сътрудничил и на турското разузнаване не прави признания за това пред следователите.

Тогава именно, по лично разпореждане на ген. Григор Шопов, ръководителят на Държавна сигурност, с разследването се заема Трендафилов. И той ни разказва за двубоя между двамата и за това как е успял да го предразположи и накара да разкаже за своята връзка с турското разузнаване, как е използвал възможностите на камерните агенти и специалните разузнавателни средства в това отношение. За да бъде доказана накрая неговата връзка и с турското разузнаване и изпълнена суровата присъда за предателството му.

Трендафилов ни разказва и за своето участие в разкриването на турските терористи извършили терористичните актове през 1984 – 1985 г. За това, как неговият следователски екип свързва терористите с авторите на анонимни заканителни писма и тази версия се оказва правилната, която в крайна сметка довежда до разкриването на тримата терористи.

Разказвайки за своята следователска дейност, Трендафилов ненатрапчиво споделя и своя опит в тази насока. И дава съвети на младите следователи за основните правила, които трябва да спазват в своята разследваща дейност. Да спомена едно от тях – „да се научим да питаме умно, да слушаме внимателно, да отговаряме спокойно и да престанем да говорим, когато няма повече какво да кажем”. Не мога да подмина и неговите разсъждения, бих казал болки, относно бъдещето на следствената дейност в България. Ще спомена основните. Че след 1989 г., с масовото уволнение на опитните следователи е нарушена приемствеността в работата на следствието, което се отразява и върху неговото качество.

Че е непростима грешка разкриването на имената на агентите, което доведе да разбиването и фактическото ликвидиране на агентурният апарат на МВР, най-ефективният инструмент в разкриването и разследването на престъпленията в страната.

Че е неоправдано и неправилно органите на МВР непрекъснато да се оплакват и да прехвърлят вината за неблагополучията върху съдебните органи – „ние ги хващаме, съдът ги пуска”, тъй като това деморализира и демотивира служителите в тяхната оперативна работа.

Че за успешното разследване е необходима тясна координация и взаимодействие между следователите и оперативните работници, непрекъснат обмен на информация между тях и провеждане на взаимообвързани мероприятия, без да се допуска намеса в работата им.

Че непрекъснатите медийни изяви на ръководители на МВР, в които разказват „за установената на местопрестъпленията фактическа обстановка, за заподозрени в извършване на престъплението лица, за версиите, по които се работи и за други обстоятелства, свързани с разследването” са вредни и пречат на неговото осъществяване. „Дневникът на следователят” е документ за изключителния живот на полк. Анастас Трендафилов. Сега, когато е на преклонна възраст го уверяваме, че е живял достойно, отстоявайки своите идеи и морал и му пожелаваме здраве и дълъг живот.