Записки от Следствието

 Ангел АЛЕКСАНДРОВ е роден през 1949 г. в Дупница, юрист, от 1975 г. следовател, преминал през цялата йерархия на следствието, от февруари 2004 г. до юли 2007 г. ръководител на Национална следствена служба. След това е ръководител на отдел в следствената служба и редови следовател. Бил е и член на Висшия съдебен съвет с прекъсвания /от 1997 до 2007 г./. През 2010 г. издава документално-мемоарната си книга „Записки от следствието“.

11111111

След бившият началник на Следствения отдел на Държавна сигурност – ген. Тодор Радулов, Ангел Александров е вторият ръководител на следствените служби, който разказва за тяхната дейност. Неговият разказ е в рамките на един продължителен период от 35 години, обхващащ както времето преди, така и след промените настъпили през 1989 г.

Това че той е бил и редови следовател, и ръководител му позволява да гледа на работата на следствените служби и от двете позиции. Самото заглавие подсказва, че той не всичко разказва от своята и на колегите си дейност. А от подзаглавието му „Спомени и размисли” разбираме, че той ще се опита и да анализира дейността на следствието през тези години.

И действително, Александров с оригинално чувство за хумор разказва първите си спомени и впечатления от времето, когато като младши следовател в отдел „Следствен” при Софийско градско управление на МВР е разследвал какви ли не престъпления и се е срещал с какви ли не шопски чешити, но е и усвоявал от своите колеги и от практиката така необходимия професионален следователски опит.

За да ни въведе след 1983 г. в света на Главно следствено управление към МВР, където е разследвал първоначално престъпления против икономиката, после против вътрешната сигурност на страната и от 1986 г. е включен в екипа разследващ терористично-диверсионни актове и да ни разкаже за дейността на следствените служби след 1989 г.

Десетки са случаите, които ни представя в книгата си. Той e участвал в разследването на катастрофата станала със самолет ТУ-134 на БГА „Балкан” на 10 януари 1984 г. край летище София и обяснява как е станала. Споделя за друга самолетна катастрофа станала през 1988 г. също край летището в София, като е категоричен, че тя е резултат на грешки на екипажа, а не поради присъствието по това време на Тодор Живков на летището, каквито твърдения имаше след 1989 г. Разкрива ни и истината за смъртта на самоубилия се през 1986 г. ръководител на УБО – ген. Илия Кашев, при това прилагайки оригиналната справка от това време, в която се обясняват причините за смъртта на Кашев.

За мен особен интерес представляват неговите разкази за двата най-ярки случаи на терористична дейност извършени по време на възродителния процес. По първият случай – отвличането през 1987 г. на две дечица в Добрич от трима българи с възстановени имена с цел да преминат с колата си българо-турската граница, Александров е сравнително лаконичен и поскоро ни запознава с първоначалните намерения на похитителите – да откраднат и пресекат границата с две бойни машини БТР. Той дори не разкрива оперативната комбинация на служителите от Държавна сигурност, които поставят подслушвателно устройство в радиостанцията, поискана им от похитителите и така са знаели техните намерения през цялото време до успешното им неутрализиране.