СЛУКА

Мишо Михайлов и РайчоНа Райчо

 

Главният герой в тази необичайна случка е Райчо. С него ме свързва старо приятелство от студентските години, когато поиска да му стана кум и аз приех. Той е много добър рибар – най-добрият който познавам, а неотдавна стана и ловец. Толкова много се запали, че реши да дойде на лов чак при мен в Намибия. Предупредих го, преди да тръгне, да отиде на стрелбище и да постреля с карабина, но той отказа. Нямал време, пък и нямало нужда, защото в казармата бил стрелял с Калашников.

Райчо кацна във Виндхук с група приятели и от летището заминахме направо в ловната ферма. На другия ден вече седяхме в откритата каросерия на джипа и оглеждахме саваната за дивеч. Не е случайна приказката за „слуката на аджамиите”. Още в началото на лова, докато се провирахме с джипа между гъстите храсти, само на тридесетина метра от нас забелязах стърчащата глава на голямо куду. Тропнах леко по капака и Гунар, който ни возеше, мигом спря. С жестове показах на Райчо кудуто и му кимнах да стреля. Виждаше се само главата на животното. Рогата му стърчаха високо над акацията, в която се бе спотаило. Не бях виждал такива рога – огромни, величествени! Беше вперило спокоен поглед в нас, сякаш въобще не го беше страх. Райчо се бавеше. Отново с жестове го подканих да стреля.

– Не мога! – отвърна възбудено той. – Не го виждам добре. Пречат ми клоните.

– По тихо, ще го изплашиш! – прошепнах в ухото му. – Намести се удобно и стреляй.

Райчо се понамести и взе кудуто на прицел, но не стреля. Обърна се към мен и промълви:

– Кажи на Гунар да даде назад.

– Да не си луд! Ако мръднем джипа, кудуто ще ни чуе и ще офейка. Стреляй веднага! – заповядах му аз през зъби.

Райчо пак се прицели, но не след дълго изсумтя:

– Не мога да стрелям. Пак ми пречат клоните. Кажи му да даде назад.

Бях бесен. Знаех, че веднага щом запалим джипа, кудуто ще избяга, но нямах избор. Не можех да строша хатъра на кумеца си. Беше похарчил маса пари за този лов. Да не говорим за страстите и очакванията му. Приближих се до прозореца и помолих Гунар да даде малко назад. Въпреки, че не му се искаше, той запали джипа и даде възможно най-тихо назад. Спря и угаси двигателя. За мое учудване главата на кудуто все още стърчеше. Вече нямах никакво съмнение във феномена „слука на аджамиите”. От това разстояние виждах съвсем ясно черните му очи и побелялата му от старост брада. Райчо се приготви да стреля, ала отново измърмори:

– Пак не ми е удобно. Сега трябва да даде малко напред.

Не можех да повярвам. Аз го виждах много добре. За даване напред не можеше да става повече дума. Секундите, преди да изчезне кудуто, бяха броени и изтичаха безмилостно бързо. Ударих го на молба:

– Моля ти се бе Райчо, стреляй!

Кумецът ми отново се занаглася, ала пак не стреля.

– Не го виждам добре – отсече той. – Кажи на Гунар да даде съвсем малко напред.

Африка

В този миг ми мина през ума да взема карабината и да стрелям аз, но тази мисъл веднага ми се изпари. Щях да обидя много добър приятел – роднина. Помислих си: „Да върви по дяволите това куду! Моят кумец е несравнимо по-важен от него”. Приближих се до прозореца и прошепнах на Гунар да даде малко напред. Гунар, който беше собственик на ловната ферма и имаше дългогодишен опит, отказа. Тихо се измъкна през вратата и даде знак на Райчо да слезе от джипа. Райчо стъпи на земята и се заоглежда през храстите.

За мое най-голямо учудване, кудуто продължаваше да стърчи на среща ни невъзмутимо. Сякаш знаеше, че някаква по-могъща сила от слуката на Райчо го възпираше да стреля – слуката на животните закриляни от природата. Тази слука грижливо го бе пазила от ловци и диви зверове, за да остарее и стане един ден най-красивото животно в саваната. Спокойният му поглед излъчваше благородство. Сякаш не ни мразеше, а ни съжаляваше, затова че се готвим да му отнемем живота.

Продължавах да се моля на ум: „Стреляй бе Райчо, стреляй!” Райчо се озърташе без да стреля. Гунар реши да свали триногата от джипа и да му я постави, за да облегне на нея карабината и да стреля по-удобно, но щом я вдигна, тя изтропа и главата на кудуто потъна в саваната. Без колебание Гунар поведе Райчо в гъсталака подир кудуто. Останалите стояхме смълчани в джипа. Надявахме се да чуем дългоочаквания изстрел, ала уви. След десетина минути Гунар и Райчо се върнаха с наведени глави.

– Четиридесет години ходя на лов в Африка. Толкова голямо куду не бях виждал. Голямо куду с голям късмет! – промълви замислено Гунар.

Скитахме из саваната до късно след залеза. Търсихме огромното куду, но от него нямаше помен. Райчо все пак стреля и удари в сумрака един орикс на сто и петдесет метра в гъсталака, точно в челото, при почти нулева видимост – слука.

Загадъчна е слуката – необяснима. За нас и за животните, защото от тази случка се убедих, че и те имат слука, понякога по-голяма от нашата. Нека я имат! Кудуто, въпреки късмета си, вероятно отдавна е умряло от старост и лешоядите са го оглозгали. И нас някога ще ни оглозгат червеите. Нищо не е вечно! Всичко е „Прах във вятъра” пеят Канзас. Но ние с Райчо все още ходим на лов в Поибрене. Ходим и за риба на язовир Искър. Понякога имаме слука, понякога нямаме, ала винаги много се смеем щом му напомня:

– Моля ти се бе Райчо, стреляй!