Вицепрезидентът Маргарита Попова пред сп. „Сигурност“

„Компетентният диалог е градивна сила,  посвещаването на каузи, а не на лични интереси раздвижва обществото, извежда го от апатията и е в състояние да го приобщи към полезни общи начинания“.

По мнението на много хора, които имат моралното право да правят подобни оценки, Вие сте хармонично и всестранно развита личност с неоспорими качества на лидер. Споделете едно послание към младите хора.

Говорите за хармония и просветеност. Не са ли те мираж в днешния свят? Назоваваме красиви понятия, които все по-малко откриваме да са цел или индивидуален стремеж. Задушава ги свят, в който толкова голямо място заемат посредствеността и лицемерието. За това децата търсят бъдеще далеч от тук. А ние не сме в състояние да противостоим. Залагаме на сантименти, но това сякаш не стига до тях, не ги топли. Те са прагматични. Допадат им някои от примамките на глобалния свят. Наша е отговорността да ги предпазим от някои неща, а към други да ги насърчим. Това е възможно, ако по-често заедно откриваме стойностното и го противопоставяме на измамното. Възможно е да се случи, ако не късаме твърде небрежно или безотговорно връзката между поколенията.

Разкажете на нашите читатели за Вашето детство, за студентските Ви години, за неочаквания за една изящна дама избор на професия – прокурор?

В квартала бяхме много деца. Кипяха игри до среднощ. Родителите ни идваха да ни приберат. Но оставаха при нас. Говореха си „техни неща“. Малко се интересувахме от това. За нас тези минути бяха откраднати за още малко игри и обещания утре да продължим.

На прокуратурата посветих повече от 20 години от живота си. Бяхме си взаимно необходими и верни. Динамична работа, рискова. Отговорност за човешки животи – и за съгрешилите, и за пострадалите. През тези две десетилетия прокуратурата премина през много сътресения и промени. Търсехме подходящ европейски модел. Работихме с юристи от Германия, Франция, Испания. С помощта на европейски експерти и с финансовата помощ на САЩ изградихме наш Национален институт на правосъдието. Като постоянен преподавател там участвах в изработването на първите учебни програми за обучение на младши прокурори и изживях радостта да ги приложа. Обучавах първия випуск колеги, които сега трябва да се доказват в съдебната система. Имам усещането да съм преминала през цял жизнен цикъл и съм удовлетворена от това, че можех да дам и че имаше насреща млада смяна, на която да съм полезна.

Особен интерес за нашите читатели, а и за нас, е фактът от биографията Ви, че почти десет години сте работили като коректор и редактор във Военното издателство. С какво се обогатихте и на какво се научихте от общуването си с доблестното българско офицерство?

Военното издателство е началото на моята професионална кариера след Софийския университет. Тази културна институция наред с езиковото училище в Пазарджик имат особено място в моя живот като човек и като професионалист. По онова време издателството се ръководеше от човек със специално присъствие в средите на отбраната – полк. Георги Георгиев. Вдъхваше респект и чувство за заслужена почит. За него дисциплината не беше само задължителен детайл от атмосферата в едно силово министерство. Научи ни да я приемаме като израз на самоуважение и като част от личното достойнство на всеки. По-късно разбрах, че отговорност се носи успешно преди всичко от хора, които се самоуважават.

В екипа на коректорите срещнах хора, които и до ден днешен са важни в живота ми – Диди, Коцето, Верчето, Петранка, Мария… Дължа им признателност. И благодаря на съдбата, че съм ги срещнала и съм се оставила в ръцете им в особено важен период от живота на един млад човек.

Доблестни офицери ни даваха и първите уроци в редакторската работа. Срещахме се с офицери автори на различни литературни жанрове. Притежаваха невероятното умение и да слушат, и да приемат забележките на експертите езиковеди, и да водят спорове с променлив успех за тях или за нас. Във всеки случай в тяхно лице виждахме човека, професионалиста, колегата и мъжа в униформа, на чиито плещи тежат честта и достойнството на една нация, на една държава.

Само човек с късмет в живота може да премине през такава школа.

Във Вашата студия „Уроци по лидерство“ Вие съумявате не само да защитите идеите, родили се от общуването с Вашите студенти от Великотърновския университет, но, което е по-важно, да изведете и обосновете свои виждания и принципи за процеса при формирането на лидера, изключително актуална тема в условията на национално осезаем дефицит на истински лидери и лидерско поведение. От позицията на теоретик и ефективно доказал се ръководител в Прокуратурата, в Министерство на правосъдието и като Вицепрезидент на Републиката как виждате ролята на личността за просперитета на България?

Животът ни днес всеки ден доказва необходимостта от почтени, културни и образовани хора на всички властови позиции. Човечеството ври и кипи. Предстои да влезем в „нов свят“. Какъв да бъде той, как да го подредим и кой да води? Това са въпроси за ролята на личността, актуални от древни времена до днес.

Точно във времена на кризи, каквито тежат и днес на плещите ни, лидерът визионер е особено необходим. За да води, да дава кураж, да чертае перспектива, да бъде коректив или просто да има куража да казва истината, която други премълчават. Интелектуалците, духовните лидери, са в състояние повече от всеки да държат съзнанието на обществото будно и жадно за живот.

Правили сме да мислим, че днес се правят генерални компромиси по отношение на нивото и качеството на образование, което взривява националната сигурност на страната във всичките ѝ възможни аспекти, от една страна, а от друга – реално и постепенно превръща България в периферия на периферията на Европа. Виждате ли изход от това тежко положение?

Прави сте, че достъпът и качеството на образованието е част от националната сигурност. Това е вярно само когато сме наясно кои са нашите национални идеали днес, кои са националните ни цели, как по-лесно да ги постигнем с помощта на съюзното ни членство. Ако търсим абстрактни очертания на националната ни идентичност в размития и не рядко недружелюбен глобален свят, как ще знаем кое е добро и кои са реалните заплахи за националната ни сигурност? Как ще намерим онези личности, които да са способни да предотвратяват опасности и да постигат блага за повече хора в обществото.

Националната ни идентичност е органически свързана със знанието като път към национална сплотеност и социално благополучие. Култът към знанието, почитан от предците ни, отколе е бил най-сигурен начин за съхраняване на човешкото достойнство, сигурен начин за опазване на националния капитал. Култът към знанието е раждал десетки родолюбиви възрожденски инициативи, които са начертали пътя за напредък на нацията и са укрепили културния фундамент на стара Европа.

Няма битие без път за спасение. Ние сме част от този път, като изповядваме образованието да почита здравите корени на родолюбието и да следва пътя на споделените култури. Мое дълбоко убеждение е, че споделената култура означава споделена сигурност.

Видяхме вицепрезидент с позиции по важни въпроси от нашия живот. Какво спестихте?

Животът не спестява нищо.

Пестелива бях при среща с неграмотността и посредствеността. Още не съм си дала сметка кой печели и кой губи от това.

Моята дейност по време на мандата беше организирана най-общо в три насоки – „държавност“, „национална идентичност и национално единство“, „духовност и култура“. Исках българските граждани да разберат повече за конституционния проект, заложен през 1991 г. в нашата Конституция, а именно задължението на политическият елит и на гражданското общество да изградим демократична, правова и социална държава. Посланията ми по този въпрос хората разбраха отлично, много бързо и интензивно се заговори за това, защо повече от четвърт век трудно напредваме в трайното установяване на такъв проект. По време на настоящата президентска кампания, макар и откъслечно и незадълбочено, също се говори по този въпрос.

Положих усилия институцията ни да фокусира вниманието на обществото върху необходимостта от единение и съгласие на хората по съдбовни теми, които да носят спокойствие, сигурност и по-добър живот.

Исках да покажа как без никакъв властови ресурс институцията Вицепрезидент може да бъде част от държавността. Това провокира разнопосочни размисли дори за държавното устройство и държавното управление на страната.

Исках повече хора да се убедят, че компетентният диалог е градивна сила. Че посвещаването на каузи, а не на лични интереси, раздвижва обществото, извежда го от апатията и е в състояние да го приобщи към полезни общи начинания.

Нищо не беше напразно в дейността ми през този мандат. Беше работа за авторитета на институцията, за вдъхновение и самочувствие на колегите в кабинета, че могат и са полезни. Всички заедно научихме, че на „Дондуков“ 2 се говори за държавно устройство и управление, за политическа почтеност и отговорност, за компетентност и професионална обиграност, за дух на закона, за единение и съгласие, които са пресечната точка на обществения напредък, за личния морал и лидерството. Нека следващите да добавят.